С много случайно съкращения, за да го вместя:
ВИЕТНАМ И СВЕТОВНАТА БОРБА ЗА СВОБОДА
Ернесто ГЕВАРА
В интервала между изчезването му от Куба през пролетта на 1965 г. и смъртта му в Боливия в края на 1967 г. Гевара направи само едно публично изказване. Това беше неговото обръщение от „някъде по света“ към Организацията за солидарност на народите от Азия, Африка и Латинска Америка. То беше публикувано в Хавана на 16 април 1967 г. Тук то е представено изцяло.
„Сега е времето на пещите и е необходимо само да се види сиянието им.“
(Хосе Марти)
Двадесет и една години изминаха от края на последния световен пожар и публикации на всички езици приветствуват събитието, символизирано от поражението на Япония. Съществува атмосфера на нескриван оптимизъм в много от секторите на лагерите, на които е разделен светът.
Двадесет и една години без война в тези дни на безброй конфронтации, на яростни сблъсъци и остри обрати, са прекалено много. Но без да анализираме практическите резултати на мира (мизерия, деградация, непрекъсното нарастваща експлоатация на огромни сектори от света), срещу които всички ние сме готови да се борим, уместно е да запитаме дали този мир е действителен.
Нямам намерение в тези бележки да се спирам подробно на различните конфликти от местен характер, настъпили след капитулацията на Япония. Нито пък смятам да изброявам многобройните и растящи граждански борби, избухнали през годините на така наречения „мир“. Достатъчно е да се посочат като примери, противоречащи на всеки неоснователен оптимизъм, войните в Корея и Виетнам.
В Корея, след дългогодишна въоръжена борба, северната част на страната беше оставена с най-страшните опустушения в хрониките на съвременната война: разрушена от бомби, без фабрики, училища и болници, без никакъв подслон за десет милиона души.
В тази война десетки страни извършиха интервенция под измамното знаме на Обединените нации, под военното ръководство на Съединените щати, при масовото участие на американски войски и при използуването на мобилизираното южнокорейско население като пушечно месо.
От своя страна армията и народът на Корея и доброволците от Китайската Народна Република получаваха доставки и техническа помощ от съветския военен апарат.
Североамериканците използуваха всички средства за разрушение с изключение на термоядрено оръжие, но включително бактериологическо и химическо оръжие в ограничени размери.
Във Виетнам борбата се водеше, почти без прекъсване, от патриотите срещу три империалистически сили: - Япония, чието могъщество рухна с бомбардировките на Хирошима и Нагазаки; - Франция, която си възвърна индокитайските колонии, нарушавайки обещанията, дадени във време на затруднение; и САЩ, в най-новата фаза на конфликта.
Ограничени конфликти възникваха във всички континенти, въпреки че в Америка дълго време имаше само начални признаци на освободителна борба и се извършваха военни преврати преди да прозвучи фанфарният призив на Кубинската революция, който сигнализира за огромното значение на района и предизвика гнева на империалистите, които я принудиха да се защитава, първо, по бреговете на Плая Хирон и по-късно - по време на октомврийската криза. Последният инцидент можеше да доведе до война с неизчислими размери, предизвиквайки сблъсък за Куба между североамериканците и Съветите.
Но очевидно, в настоящия момент противоречията са концентрирани на Индокитайския полуостров и съседните страни.
Лаос и Виетнам бяха разтърсвани от граждански войни, които прерастнаха в нещо повече, когато североамериканският империализъм предприе интервенция с всичките си сили и превърна целия район във взривоопасен барутен погреб.
Конфликтът във Виетнам придоби изключителна острота. Нямам намерение да се спирам подробно на историята на тази война. Ще посоча само някои от най-важните събития.
През 1954 г., след съкрушителното поражение при Диен Биен Фу, бяха подписани Женевските споразумения, които разделиха страната на две зони с утоворката, че в следващите 18 месеца ще се проведат избори, които да определят кой ще управлява Виетнам и как страната отново ще се обедини.
Североамериканците не подписаха тези документи, а започнаха маневри за заменяне на френската марионетка Бао Дай с човек, който по-добре ще отговаря на техните интереси. Това беше Нго Дин Дием, чийто трагичен край - на лимон изстискан от империалистите - е добре известен на всички.
През месеците след подписването на споразуменията в лагера на народните сили цареше оптимизъм. Очакваше се тяхното изпълнение. Но патриотите скоро разбраха, че няма да има избори, докато САЩ не са сигурни, че ще наложат волята си на избирателната урна, нещо което тогава те не можеха да направят, въпреки всичките методи на избирателна измама, с които разполагаха.
Те отново предприеха сражения в южната част на страната и тяхната интензивност нараства непрекъснато до настоящия момент, когато американската армия е достигнала почти половин милион нашественици, а марионетните сили намаляват по брой и, което е по-важно, напълно загубиха способност да се сражават.
Има вече две години, откакто североамериканците започнаха систематично да бомбардират Демократична Република Виетнам, с цел да преодолеят съпротивата на Юга и да наложат конференция от позиция на силата.
В началото бомбардировките бяха повече или по-малко епизодични и бяха представяни като репресивни мерки срещу уж извършвани провокации от Севера. После тяхната интензивност методично започна да нараства, докато те се превърнаха в гигантска атака на Военно-въздушните сили на Съединените Щати, осъществявана ден след ден, с цел да се унищожи всяка следа от цивилизация в северната част на страната. Това е епизод от мрачната и славна „ескалация“.
Материалната цел на янките до голяма степен беше постигната, въпреки упоритата отбрана на виетнамските зенитни батареи, свалените над 1700 самолета и военните средства, доставяни от социалистическия лагер.
Такава е болезнената действителност: Виетнам, една нация - представител на стремежите и на надеждите за победа на целия свят на онеправданите, е трагично самотен.
Тази нация, която трябва да понася тежестта на североамериканската техника, действуваща почти безнаказано на юг, макар да има известни възможности за защита на север, е винаги сама.
Солидарността на прогресивния свят с виетнамския народ носи нещо от горчивата ирония на аплодисментите, с които плебеите поздравявали гладиаторите от римските арени.
Да се желае успех на жертвите не е достатъчно. Въпросът е да се присъединим към тях, в смърт и победа.
Когато анализираме изолацията на Виетнам чувствуваме болка от нейното значение за човечеството.
Североамериканският империализъм е виновен за агресия. Неговите престъпления са огромни и се разпростират върху целия свят. Ние вече знаем това, джентълмени!....
Ще мине много време преди да узнаем дали президентът Джонсън някога сериозно е мислел да започне реформите, необходими за смекчаване на класовите противоречия, които все по-често се проявяват с експлозивна сила. Сигурно е едно: подобренията, обявени под помпозния лозунг за Великото Общество, потънаха във Виетнам.
Най-великата империалистическа сила чувствува в собственото си сърце изтощение, причинено от една бедна, изостанала страна; и нейната баснословна икономика чувствува ефекта на войната. Убиването престава да бъде най-добрия бизнес за монополите. Защитно оръжие, и то в недостатъчно количество, е всичко, което имат тези прекрасни виетнамски войници, освен любов към родината и храброст, която не може да се сравни с нищо.
Но империализмът затъва във Виетнам; той не вижда изход и отчаяно търси такъв, който ще му позволи да излезе с достойнство от ситуацията, в която се намира.
Но „четирите точки“ на Севера и „петте точки“ на Юга са го стиснали в клещи, което изостря конфронтацията още повече.
По всичко личи, че мирът, този несигурен мир, който носи това име само, защото още не е избухнал световен пожар, е отново в опасност от нарушаване чрез някоя неприемлива и непоправима крачка на североамериканците.
Каква е, тогава, нашата задача - на експлоатираните в света?
Но каква трябва да бъде нашата задача в тези места, където мизерният мир, който понасяме, не е нарушен?
Да се освободим на всяка цена.
Световната панорама днес е изключително сложна. Проблемът за извоюване на свобода все още стои пред страните от стара Европа, достатъчно развити, за да изпитват всички противоречия на капитализма, но твърде слаби, за да следват курса на империализма или да поемат този курс. В тези страни противоречията ще станат експлозивни в следващите години, но техните проблеми и съответно решенията им са твърде различни от тези, които стоят пред зависимите и икономически изостанали народи.
Фундаменталната сфера на империалистическа експлоатация покрива трите изостанали континента – Америка, Азия и Африка.
Всяка отделна страна има свои характеристики, но континентите като цяло също имат свои особености.
Латинска Америка представлява едно повече или по-малко хомогенно цяло и почти на всякъде североамериканският монополистически капитал има абсолютно господство.
Марионетните или, в най-добрия случай, слаби и нерешителни правителства не са в състояние да се опълчат срещу заповедите на господарите-янки.
Североамериканците фактически са достигнали върха на своето политическо и икономическо могъщество. Сега те могат да напреднат малко; всяка промяна на ситуацията може да се превърне в упадък на тяхното господство. Лозунгът: „Ние няма да позволим втора Куба“ е предназначен за оправдаване на вероломни агресии, като извършената срещу Санто Доминго или като кланетата в Панама преди това, и съдържа открита заплаха, че янките са готови да изпратят свои войски навсякъде в Латинска Америка, където една промяна в съществуващия ред би поставила под заплаха техните интереси. ОАД (Организацията на американските държави) е удобна маска, макар и дискредитирана; ООН е в състояние на неспособност за ефективни действия, граничеща със смешното или трагичното; армиите на всички американски страни са готови да покосят собствените си народи.
На практика се формира един интернационал за престъпления и предателство.
Освен това местните буржоазии напълно са загубили способността да се противопоставят на империализма – ако въобще някога са я имали – която представляваше техният последен коз.....
От икономическа гледна точка САЩ могат малко да загубят и много да спечелят в Азия. Промените бяха изгодни за САЩ; те се борят да заемат мястото на други неоколониални сили, за да си създадат нови сфери на действие в икономическата област, понякога директно, понякога използувайки Япония.
На Индокитайския полуостров съществуват специфични условия, които придават на Азия първостепенно значение и които играят важна роля в глобалната стратегия на североамериканския империализъм. Неговата блокада на Китай се простира поне от Южна Корея, Япония, Тайван и Южен Виетнам до Тайланд.
Тази двойствена ситуация – такъв стратегически интерес, какъвто е военната блокада на КНР, и амбицията на САЩ да проникнат на големите пазари, които те все още не владеят – прави Азия един от най-избухливите райони на днешния свят, въпреки привидната стабилност извън виетнамската зона.
Близкият Изток, който географски принадлежи на същия континент, кипи от свои собствени противоречия и никой не може да предскаже до какво ще доведе студената война между прогресивните страни от тази зона и Израел, зад когото стоят империалистите. Това е още един клокочещ вулкан в съвременния свят.
Африка се открива като почти девствена територия за колониални нашествия.
Тук настъпиха промени, които до известна степен принудиха неоколониалните сили да отстъпят предишните си абсолютни прерогативи. Но когато процесите се развиват безпрепятствено до своя край, колониализмът се заменя без насилие от неоколониализъм, чиито последици са същите, що се отнася до икономическото господство.
САЩ първоначално нямаха колонии в този район и сега се стремят да проникнат в сферите на своите партньори.
В стратегическите планове на североамериканския империализъм Африка представлява далечен резерв – неговите текущи инвестиции са от значение само в Южноафриканския съюз – и сега започват да проникват в Нигерия, Конго и други страни, където възниква остра конкуренция (с „мирен“ храктер за сега) между САЩ и другите империалистически сили. САЩ все още нямат големи интереси, които да защитават, освен претендираното право на интервенция във всеки район на света, където техните монополи извличат високи печалби или където съществуват големи суровинни ресурси.
Всичко посочено до тук доказва необходимостта за тези народи да извоюват свободата си в най-близко време.
Спирайки се върху разрушаването на империализма, необходимо е да се посочи неговото сърце – Съединените щати на Северна Америка....
Всичко това продължава да дава отражение вътре в САЩ; то ще предизвика засилването на фактор, пренебрегван в дните на пълен разцвет на империализма - класовата борба на територията на собствената страна.
Колко близко и светло би било бъдещето, ако върху глобуса разцъфтят два, три, много Виетнама с техния всекидневен героизъм, с техните дялове в смъртта, с огромните си трагедии, с техните непрекъснати удари срещу империализма, принуждавайки го да разпръсква силите си под камшика на растящата омраза на народите от целия свят!
И ако ние имахме възможност да се обединим, за да придадем на ударите си по-голяма солидност и сигурност, така че да се увеличи ефективността на помощта от всякакъв характер за тези, които се сражават – колко велико би било бъдещето и колко близко!
Ако ние в една малка точка от картата на Земята изпълним своя дълг и поставим на разположение на борбата малкото, което можем да дадем, нашия живот, нашата саможертва, тогава може да се случи така, че в един от близките дни да издъхнем върху парче земя, която не е наша собствена, но все пак е наша, оросена с нашата кръв.
Всяко наше действие е призив за война срещу империализма и за единство на народите срещу най-големия враг на човешкия род – Съединените щати на Северна Америка.
Където и да ни изненада смъртта, тя ще бъде добре дошла, ако нашият призив е намерил поне един отклик и ако друга ръка поеме нашето оръжие, и нови борци се присъединят към нашата погребална песен с тракането на картечници и с нови призиви за борба и победа.
