Сезонът на политическите зомбита
Бойко и Волен са следствие от израждането на десницата, което ако не приключи скоро, ще доведе до израждане и на левицата, поради липса на конкуренция
Ако има възможно най-точно, макар и малко грубо определение, за десните политици, то е „политически зомбита”. В момента фигури като Иван Костов, Петър Стоянов, Екатерина Михайлова, Веселин Методиев и Александър Праматарски отговарят буквално на определението „зомби”. Това е нещо отдавна мъртво, което все още мърда и прави единствено поразии. Малко по-често у нас се ползва понятието „политически труп”. Но какво е труп, който става от гроба и се опитва да се намести отново между живите…
Съдбата на десните партии е предрешена от лидерите им. Каквото и да се прави в това пространство, то няма как да си върне доверието на хората. От което следва че не може да направи никаква политика. А политици, които не могат да правят политика нямат място в тази дейност.
Подобен тип лидери обаче никога не са били политици, и поради тази причина поведението им не е политическо. Нормално за един лидер, когато загуби доверието на гражданите, е да се оттегли. В случай, че работата му е наистина да прави политика, той просто вече не е способен да я върши. На това в нормалните демокрации му се казва „окончателна оставка”. Всъщност там всяка оставка на губещ лидер е окончателна.
Тук оставката е предпоследен ход на съответното лице, което или запазва чрез подставени лица контрол върху партията, или се отделя от нея и прави нова партия. Причина за подобно поведение е, че тези хора реално не са политици и не преследват политически цели. Те са псевдо-политици, които влизат във властта не за да правят нещо за обществото – добро или лошо, а за да осребрят по някакъв начин присъствието си там. Разликата е много голяма.
Един политик се издига, за да изпълни някакви очаквания на обществото. Някакви обществени задачи. Възможно е той да свърши работата си добре и да бъде адмириран. Възможно е да не се справи и предлаганата политика да е погрешна. Тогава ще бъде отречен и свален. И в двата случая обаче е налице стремеж към политика. Дори и някой да злоупотреби с властта, това е по-скоро съпътстваща дейност, отколкото основна цел.
Когато първоначалната цел е била ползване на политиката за кражби, това подменя самата политика и лишава обществото от управление. Вредите от подобна фактическа липса на власт, поради заетост на управляващите с кражби, почти винаги са далеч по-големи от стойността на самите кражби.
Политическото зомбиране е естествено продължение на този начин на мислене. За Костов, Стоянов и Ко. не е важно, че те самите вече нямат никаква стойност, и дори и да имат идеални цели, просто не могат да ги реализират. За тях е важно единствено да запазят някаква позиция, от която да могат да печелят. По-добре е лидер на партия с 15 депутати, отколкото бивш лидер на партия със 150 депутати. Това е тяхната философия и това обрича и партиите, и каузите им.
В десните партии има нови лица, които биха могли да съживят идеите. Такива са например Димитър Абаджиев за ДСБ и Мартин Димитров за СДС. Реално дори самото разделение на десните на няколко лагера е излишно и то не би съществувало, ако не бяха лидерите-зомбита, около които се сплотяват верни активисти, в името на 15-те депутата. Подобна промяна обаче – нито лидерска, нито организационна – към обединение, не може да се случи. По-младите и необременени не могат да стигнат до върха, защото върхът в партията е единственият начин за още малко оцеляване на вожда. Вместо това самите млади са принудени да напуснат, или биват изгонени, отлюспени, омаскарени…
На президентските избори десните сили получиха не просто шамар и позор. Те получиха атомна бомба в двора си, защото не само не стигнаха до балотаж, но и всички взети заедно останаха с едноцифрен резултат. Цялата поддръжка на десните в момента е едноцифрено число, и то при рекордно ниска избирателна активност…
Дори атомна бомба обаче не може да се справи със „зомби”. Защото зомбито е вече мъртво и два пъти не може да умре. То е обречено да мърда и да прави поразии, вредейки на всичко, до което се докосне. Затова и всички прогнози за „краят на десните” са пресилени. Те са безсмъртни и винаги ще ги има, винаги ще оцеляват, и винаги ще минават своите 4%, за да бъдат в Парламента. Всичко около тях ще е „леш” и ще пречат на издигането на нови жизнени десни лидери, но самите тях ще ги има.
Така обективната реалност сочи към това, че българската десница навлиза в своеобразен сезон на политическите зомбита. Това е време, в което очевидни политически трупове ще циркулират из висшите нива на партийната йерархия и ще правят псевдо-политика, чиято единствена цел ще е да се попречи на създаването на нова и истинска десница. Появата на истински живот е единственото средство, което може да премахне едно зомби. Така е и в легендите, така е и във филмите на ужасите, така е и в българската политика. Единствено истинският живот може да победи смъртта и да върне зомбитата там където им е мястото – в гробовете им, като те престанат да са зомбита и станат отново съвсем нормални, вечно почиващи си покойници. Това разбира се, е ужасът за всяко зомби и за фалшивата душа, която е върнала фалшива жизненост на тялото му. И единствената цел на едно зомби е да предотврати раждането на истинския живот.
Макар и малко метафорично изразена, и попретрупана с художествено изящество на изказа, това днес е съдбата на десницата.
Грубата истина обаче е, че ако България иска да има десница, от която да тръгне някаква нормална политика, тя трябва да приложи изключително болезнени мерки. Точно като към зомбита.
Иван Костов трябва не просто да бъде „победен”, каквито спекулации се въртят из медиите. Той трябва да бъде върнат в гроба, от където е излязъл. Това е единственият начин да се спаси не само обществото от него, но и да се спаси собствената му душа – тази на истинския Иван от преди политиката, лутаща се в момента загубена някъде между Рая и Ада. Същото трябва да се случи и с Петьо Стоянов, както и с по-дребните зомбита около тях.
ДСБ и СДС са отрова за всичко дясно, те са по-опасни от вечния враг – левицата. Защото спорът ляво-дясно е в самата политика и реално ражда конкуренция, от която обществото има полза. Спорът „дясно – зомби-дясно” фактически ликвидира дясното, от което обществото няма никаква полза. Без реално дясно, левицата остава монополист, и започва и самата тя да се изражда. На мястото на самото дясно пък се раждат всевъзможни политически екзотики от типа на турбо-национализъм или мутренски популизъм, които изобщо създават неполитическа среда.
Явления като Волен и Бойко са пряко следствие от зомбирането на десницата, а не са резултат от някакъв супер протестен вот или тотално разочарование. Обикновено протестът и разочарованието в политика се материализират от опозицията на властта. Когато няма нормална власт и нормална опозиция, се раждат неполитически явления. Това са своеобразните „деца на зомбитата”.
И колкото и да е болезнено това необходимо лечение, то трябва да се случи. Защото ако не стане, онова което ни чака е верижна зараза и в левицата. Една политическа линия, лишена от съперник, е обречена да отслабне, да се изроди и накрая и тя самата да се зомбира. А след подобно тотално умъртвяване на политиката като средство за излъчване на управление, винаги идват неполитическите средства. След сезона на политическите зомбита винаги следва или сезон на нова политика или край на политиката. Историческата практика – и в България, и по света, не познава трети път…
Добри Божилов - 7 Ноември 2006
