За собствената ни божественост разбрах, че е абсолютно наша `инициатива`, по наше желание. Решаваме да признаем съществуването на Бог, за да покажем, че имаме Божествена `мая`. Излиза, че атеистите са по-смирени от вярващите
А хората, които вярват са вярващи единствено в Бог, заради това, че той е бил така добър да им `вдъхне` живот от себе си. Аз пък не мисля така.
Т.е. вярвам в Бог, но не и че имам божествена същност. Единствено `замисълът` е божествен.
Един архитект като измисли една сграда, строителите я строят, а съвсем пък трети някакви мижитаци я обитават. Сградата не е архитекта.
Ако съм лекаря направил инвитрото на някоя двойка, не съм бащата на детето, или бъркам?
По темата, не мисля за задължително условие основанието да вярваш в Бог, за да се сдобиеш с божествена същност или някакви други екстри.
Доколкото духовността и духовното развитие се определя от някакви качества исках да уточня, че такъв тип качества, не че са `неопределими`, а
`неизмерими`. Разликата е в това, че всеки притежава определени качества /от изброените с много или малко думи, освен болните от някакви фобии/
но специално за духовно развитие се налага да придобиеш определени качества, а не да си роден с тях. Как можеш да станеш решителен, ако никога не си бил?
За останалото както искаш, но човек първо се убеждава, ако не сам, то от събеседника и след това се излага позицията по темата. Когато не е убеден не от инат или някаква необяснима упоритост, а от липса на достатъчно доказателства, дори и било от скромния му сегашен опит, тогава наистина е безсмислено да се `цикли` в дебрите на инкарнации и неотменна лепкава кармична зависимост ...
Благодаря все пак за любезността
