Философският камък - моноатомно/високоспиновото злато

[dragonn]

Изгубените тайни на Свещения кивот

Лорънс Гарднър




Увод


През изминалия век и по-специално от времето на Алберт Айнщайн насам учените търсят "Светия граал" на съвременната физика, наричана от тях "Единна теория за всичко". Търсенето доведе до някои удивителни открития и до появата на съвършено нов език, който говори за свръхвериги, кварки, свръхпроводимост, както и до осъзнаването на непознати дотогава измерения на съществуване, различни от известния ни континуум пространство-време.
В областта на квантовата механика учените наскоро потвърдиха, че материята може да съществува на две места едновременно. Вече е установено, че благодарение на квантовото хаотично движение, частици, които се намират на милиони светлинни години разстояние, могат да се свържат без физически контакт. Континуумът пространство-време вече може да се направлява; телепортирането се превръща в реалност; възвестено е използването на антигравитационен материал във въздушния транспорт, а виртуалната наука обуслови по-доброто разбиране на хиперизмерните пространства.
Когато коментирах свойствата на едноатомното злато и платинените метали в "Произход на царете на Граала", отбелязах, че не е далеч деня, когато възможностите на тези метали ще бъдат използвани за екологични горивни батерии. Според мен те вероятно ще изместят въглищата и нефта като енергийни източници в транспорта и други области. Същевременно засегнах и приложението им в полето на медицината, особено при лечението на раковите заболявания. По-специално вниманието е насочено към антигравитационните свойства на тези необикновени вещества, на свръхпроводимостта им и способността им буквално да изкривяват континуума пространство-време. Тези мои коментари, колкото и общи да бяха, впоследствие предизвикаха такъв читателски интерес и станаха повод за толкова журналистически интервюта, колкото не бях давал за нито една друга моя книга. Затова темата си заслужаваше да се представи в самостоятелно издание.
Най-удивителният факт за загадъчния бял прах, съставен от високоспиново злато и метали от платинената група, е, че това всъщност не е ново откритие. Древните месопотамци са го наричали шем-ан-на, а египтяните го наименуват mfkzt, докато химиците от Александрийската школа и от по-късни епохи, като Никола Фламел например, го почитат като дар от Рая и го наричат "философски камък". През всички периоди от историята му, за свещения "прах на проекцията" се смята, че притежава изключителна сила за левитация, трансмутация и телепортиране. Казва се, че създава бляскава светлина и смъртоносни лъчи, като същевременно е ключ за активно физическо дълголетие. В наши дни Институтът за съвременни изследвания описва субстанцията като "необикновено вещество", а свръхпроводимите му свойства според Центъра за съвременни науки са "най-забележителните физически свойства във вселената".
От древните документи обаче е ясно, че свръхпроводимите свойства и независимостта от гравитацията са били познати, макар и неразбрани, в онзи отдалечен във времето свят на жреческа левитация, свързване с боговете, както и феноменалната енергия на електрикус. В древногръцката митология търсенето на тайната на тази субстанция е в центъра на легендата за Златното руно, докато в Библията това е мистичното царство на Ковчега на завета с договора - златният сандък или Кивота, който Мойсей донася от Синай, и по-късно е положен в Ерусалимския храм.
За настоящото ни подробно изследване на явлението "бял прах" Свещеният кивот представлява най-добрият катализатор за свързване с историята, защото неговата изпълнена с приключения съдба е неразривно свързана с нея. "Изгубените тайни на Свещения кивот" обаче не се ограничава до търсенето на Кивота, макар да се изследва и тази линия, за да се определи вероятното му местоположение. По-точно книгата се занимава с функциите и начина на действие на Кивота през периода от Мойсей до тамплиерите и преоткриването на свещените науки през последните години, коментирано от най-престижните академии в света.

Лорънс Гарднър,
Ексетър, юли 2002



1.


Династия на златото



Свещената планина

Нашият разказ започва в началото на миналия век, от март 1904 г., когато на английския престол се възкачва крал Едуард VII, а Теодор Рузвелт става президент на Съединените американски щати. Първата световна война (1914-1918) все още е неизвестна перспектива в бъдещето, а епохата се отличава с духа на приключения и откривателство. Капитан Робърт Скот и кораба му "Дискавъри" се завръщат в Англия от Антарктида, докато в същото време британският археолог сър У. М. Флиндърс Петри и екипът му се намират на едно ветровито скалисто плато в Синайската пустиня.
Експедицията на Петри е спонсорирана от наскоро създадения Фонд за изследване на Египет (сега Египетско изследователско общество). Целта на експедицията е да се проучат древните мини за мед и тюркоази в района на Синайския полуостров, между Суецкия залив и залива Акаба на Червено море в източната част на Египет. Това е земята на библейската планина на Мойсей, която в Изход от Стария завет се нарича планина Хорив.1 По-точното название на мястото според древната Библия Септуагинта от III в. пр. Хр. е възвишение Хорив.2 Думите "хорив" и "кхорив", които далеч не са само географски названия, имат важно значение през епохата на Мойсей, както ще разберем.3
Преди начинанието на Петри било трудно да се определи точното местоположение на планината Хорив, защото Синайската планинска верига е дълга и местните жители (дори ако се интересуват от древна история) не са добре запознати с високопланинската местност. През IV в. сл. Хр. Християнски монашески орден основава манастира "Света Катерина" в една планина към южния край на Синай и назовава местността Gebel Musa (Мойсеева планина). Очевидно е обаче, че местоположението е неточно, тъй като не съответства на библейските географски ориентири. В Изход се обяснява маршрутът на Мойсей и на израилтяните през 1330 г. пр. Хр., когато напускат района на делтата при Гошен, и тръгват отвъд Червено море към земята на мидийците (на север от днешна Йордания). Следвайки посоката на маршрута им през пустинните райони Шур и Паран, свещената планина на Мойсей би трябвало да се извисява на около 1000 м като високо плато над равнината Паран. Днес районът се нарича Serвbоt el Khвdim (Възвишението на Хадим) и именно тази пресечена местност изследва експедицията на Петри. Те нямат никакви конкретни очаквания за мястото, но то е част от проучването и затова се отправят към върха на възвишението, където за своя изненада правят изключително откритие.
Намират останките на древен храм с дължина около 70 м, построен като продължение на изкопана от човешка ръка пещера, който според надписите датира от епохата на фараона Снофру, властвал около 2600 г. пр. Хр.4 По-късно Петри пише за откритието: "Целият беше засипан и никой не подозираше за местонахождението му, докато не разчистихме мястото."5 Вероятно членовете на експедицията не биха се изненадали, ако открият някой семитски олтарен камък или друга ритуална останка, но това е огромен египетски храм, очевидно с голямо значение.
Когато за пръв път разказах за експедицията на Петри преди няколко години6, нямах представа какъв интерес ще събуди сред някои нови търсачи на приключения. Оттогава мнозина читатели са ми писали, след като са предприели изнурителното катерене до мястото на находката, споделяйки впечатленията си, и са му изпращали прекрасни снимки. Във връзка с това, макар че никой не го е споменал в писмо, се чувствам длъжен да поясня, че дори останките от храма да са на мястото си и да впечатляват с необичайното си местоположение, много от специфичните предмети, заснети и описани от Петри, вече не са там.
Сред археолозите е съществувала осъдителна, но всеобща практика да ограбват древните находки в чужди земи и да носят трофеите си в западните музеи. Взимали са не само преносими предмети, но и големи статуи, обелиски и дори цели секции от стени от местонаходища в Египет, Асирия, Вавилон. Музеите и хранилищата във Великобритания, Европа и Америка са претъпкани с такива експонати. Може би е логично, описвайки най-важните находки на Петри на планината Серабит, да уточня и къде могат да се видят днес. Истината обаче е, че намереното в Серабит не е лесно достъпно. Въпреки че някои предмети са стигнали до залите, много са стратегически скрити от общественото внимание. Все пак с удоволствие мога да споделя, че имах известен успех и в бележките в края на книгата съм дал списък на музеите, където могат да се видят находки от Серабит.7 Макар че голяма част от натрошените премети, описани от Петри, не са иззети от музейните служители след експедицията през 1904 г., по-късно те са плячкосани от други, след като подробностите за местонахождението на обекта стават известни. Затова и не са намерени на мястото от експедицията на Харвардския университет през 1935 г.
Причината много от първите намерени предмети да се държат скрити в хранилищата е, че първоначално на откритието на Петри не се гледа с добро око и се смята, че то противоречи на събитията в свещената планина, както са опирани в библейския Изход. Нали именно там според Стария завет Мойсей е видял горящия храст, говорил е с Йехова, изгорил е Златния телец и е получил скрижалите. На практика докладът на Петри не отхвърля библейското описание на събитията по никакъв начин, но противоречи на интерпретацията, която дава църквата и която се проповядва. Преди всичко откритието му влиза в разрез с правилника на Фонда за изследване на Египет. В устава на организацията, наречен Memorandum and Articles of Association и приет през 1891 г., се заявява, че целите на фонда са "насърчаване на изследванията и разкопките с цел да се изяснят или илюстрират разказите в Стария завет"8. Разбира се, имали са предвид Стария завет, както се интерпретира традиционно, а не точно както е записан.
След смъртта на кралица Виктория през 1901 г. и с разцвета на британския империализъм, който достига апогея си, викторианските ценности са на почит през 1904 г., когато Петри прави откритието. Тези така наречени ценности, наложени на обществото, днес могат да се разглеждат повече като опасения на институциите, отколкото като ценни идеи, и едва трусовете на Първата световна война (след 10 години) успяват да внесат известна рационалност в мненията. Независимо че е бил най известният археолог по онова време, Петри усеща тежестта на авторитарното неодобрение. След като решава да публикува откритието си след завръщането на експедицията, безусловното дотогава спонсорство от страна на Фонда за изследване на Египет, е прекратено. В доклада си археологът пише: "Затова трябва в бъдеще да се надявам... на докладите за египетски проучвания и Британския университет по археология в Египет."
Петри обединява записките си в един обемист том, озаглавен "Проучвания в Синай". Книгата е публикувана през 1906 г. от Джон Мъри в Лондон, но бързо се изчерпва и сега е много трудно да се намери екземпляр от нея. Много по-късно, през 1955 г., преобразеното и много по-мотивирано Египетско изследователско общество (съвместно с Оксфорд Юнивърсити Прес) публикува свое издание, посветено на барелефите и надписите в Синай.9 В този двутомен труд на първо място е отделено внимание на откритията на Петри, но вторият том е посветен на ръкописите на двама известни египтолози. Алан Х. Гардинър и Т. Ерик Пийт. Те доразвиват труда на Петри, като транскрибират, свързват и дискутират относно йероглифите и барелефите. Но къде са оригиналните предмети от Серабит ел Хадим? Къде са всички тези артефакти, които Петри и последователите му описват?
Оказва се, че от 1906 г. много от тях са държани под ключ за всеки случай и само незначителна част са представени на публиката. Според това, което днес може да се твърди със сигурност, около 463 предмета са взети официално от планинския храм - от големи обелиски и стели до малки жречески жезли и купи. За щастие напълно нова генерация от специалисти отговарят вече за находките и след като им се напомни за тяхното съществуване (при отпадналите вече викториански ограничения), уредниците наистина демонстрират въодушевление по тези въпроси.
Досега съм се добрал до музейните списъци за около 114 предмета от планината Серабит. Макар че са архивирани, номерирани и описани, реликвите са складирани от десетилетия в хранилищата. Според каталога "Находки: Египет, Синай, Серабит ел Хадим" сред тях има дарствени подноси, статуи, стели и един олтар, както и вази, амулети, плочки, жезли и сечива. Множество разнообразни фараонски картуши и надписи очертават един продължителен период - от IV-та династия, през Средното царство (с особено присъствие на ХII-та династия), Новото царство (особено времето на ХVIII-та династия, когато живее Мойсей) до епохата на Рамзес и наследниците, която достига кулминация при ХХ-та династия. Това свидетелства за действие на храма в продължение на 1500 години.
Посветен на богинята Хатор, храмът, изглежда, е преустановил дейността си през ХII в. пр. Хр., когато Египет изживява икономически упадък и чуждо влияние, което в края на краищата довежда до управлението на гръцката династия на Птолемеите. Храмът обаче е действал пълноценно още преди построяването на пирамидите в Гиза и е продължил дейността си по времето на Тутанкамон и Рамзес Велики - през периодите на величие на лотофагите10 и божествените фараони. Но защо толкова важен египетски храм е разположен толкова далеч от центровете на фараонската власт, отвъд заливите на Червено море, на върха на безлюдна планина?


Измерението на благословените

С риск да се повторя пред онези, които са чели книгата ми "Произход на царете на Граала", има смисъл да припомним някои от основните аспекти на откритието на Петри, като добавим и допълнителни подробности от спора, който по-късно възниква на Запад.
Надземната част на храма е построена от пясъчник, добиван от планината. Сградата представлява серия от свързани зали, светилища, дворове, килии и стаи, всички заобиколени от стена. От всички разкопани помещения най-значими са Залата на Хатор, Светилището, Жертвеника на фараоните и Дворът с портика. Наоколо има множество колони и стели, които описват египетските владетели през вековете, а на някои владетели като фараона Тутмос III са посветени множество барелефи и каменни плочи. След като разчиства мястото, Петри отбелязва в записките си: "Няма известен друг такъв паметник, което ни кара да съжаляваме още повече, че не е в по-добро състояние."11
Пещерата на Хатор е издълбана в естествена скала и е с равни, добре изгладени вътрешни стени. В средата се намира голяма изправена колона на Аменемхет III (ок. 1841-1797 г. пр. Хр.). Изобразени са и неговият главен управител Кхенемсу и носителят на печата Амени-сенф. Навътре в пещерата Петри открива стела от пясъчник в чест на фараона Рамзес I, на която фараонът (традиционно характеризиран от египтолозите като противник на монотеистичия култ към бог Атон, въведен от фараона Ехнатон) изненадващо е назован "владетел на всички, които славят Атон"12. Намерена е и статуя от Амарна - глава на майката на Ехнатон, фараонката Тайе, с картуш13, поставен в короната.
В дворовете и залите на външната част от храма откриват множество правоъгълни каменни резервоари и кръгли басейни, както и различни необичайно оформени подиуми, олтари със скосени предни чела и стъпаловидно разположени хоризонтални повърхности. Има още кръгли маси, подноси и чинийки, както и алабастрови вази и чаши - много от тях оформени като цвят на лотос. Освен това в помещенията са прибрани голямо количество глазирани плочки, картуши, скарабеи, свещени орнаменти, украсени със спирали, диагонали и квадрати, както и тръстикови кошници. Има жезли от непознат твърд материал, а в портика откриват два конични камъка с височина 15 и 22,5 см. Изследователите са твърде озадачени от находките, но удивлението им нараства, след като откриват металургичен кюбел* и голямо количество чисто бял прах, скрит под внимателно положени каменни плочи.
Впоследствие възниква спор сред египтолозите за какво би могъл да служи металургичен кюбел в един храм, като същевременно се разисква и естеството на загадъчното вещество, наричано mfkzt (някои го произнасят "мъфкъзт"), което се споменава десетки пъти по стените на храма в Серабит и в надписите по стелите.14
Някои учени твърдят, че това би трябвало да е мед, докато мнозина други предполагат, че става въпрос за тюркоаз, тъй като е известно, че и двата минерала са се добивали в низината отвъд планината. Трети пък предполагат, че това е название за малахит, но всичките са необосновани предположения, защото не е намерена и следа от споменатите материали на мястото на разкопките. Ако добивът на тюркоази е бил основното занятие в храма през толкова много династични периоди, би трябвало да се очаква, че в храма ще има от скъпоценните камъни, както и в египетските гробници, но фактите са различни.
В хода на дебатите се разбира, че проучвания относно mfkzt е правил немският филолог Карл Рихард Лепсиус, който открил думата в Египет още през 1845 г. Всъщност въпросът за значението на това название е поставен още по-рано от френския учен Жан Франсоа Шамполион, който през 1822 г. намира ключа за дешифриране на надписите от Розетския камък и поставя началото на разчитането и осмислянето на египетските йероглифи.15 Фактически известно време преди експедицията на Петри се налага мнението, че mfkzt не означава нито мед, нито пък тюркоаз или малахит. Установено е обаче, че това е название на някаква форма на "камък", която е изключително ценена и смятана за нестабилна в известен смисъл. Множеството списъци с вещества, смятани за ценни от египтяните, включват mfkzt, но като се съди по другите скъпоценни камъни, минерали и метали, включени в същите списъци, очевидно названието е за нещо друго. След повече от 100 години изследвания и търсения най-доброто заключение, до което достигат египтолозите, когато проучват списъците през 1955 г., е, че "mfkzt е ценен минерален продукт"16.
Въпреки това ранните исторически документи за mfkzt извън Синай като че ли са най-красноречиви. Веществото се споменава по съвсем различен и много по-подробен начин в Текстове от пирамидите - свещени текстове, украсяващи стените на гробницата в пирамидата на фараона от V-та династия Унас в Сакара, които улесняват пътя на покойника в отвъдния свят. Там е описано и мястото, което мъртвият фарао

[dragonn]

Великият

По време на проучванията учените обръщат внимание на безбройните надписи, отнасящи се до "хляб", намерени в Серабит, и на традиционния йероглиф за светлина (точка в кръг), изписан в Жертвения олтар на фараоните. Освен това не бива да се забравя загадъчният бял прах - тонове, според преценката на Петри.
При разискванията за праха се правят различни предположения: че е остатък от топенето на медта, макар Петри да подчертава, че при процеса не се отделя бял прах, а плътна тъмна шлака. Освен това не е открита медна руда в околностите на храма на разстояние от километри. Във всеки случай, установено е, че топенето на рудата е извършвано в далечните долини. Други изследователи предполагат, че прахът е пепел от изгарянето на растения за получаване на сода, но в него няма никакви остатъци от растителен произход.
По липса на друго обяснение, прието е, че белият прах и коничните камъни вероятно са свързани с някакъв жертвен ритуал17, но това е египетски храм и принасянето на животни в жертва е непознато чак до идването на Птолемеите. Още повече, няма остатъци от кости и други примеси в праха, който е складиран в новооткритите хранилища - той е съвършено чист. Петри заявява в доклада си: "Макар че внимателно изследвах тази пепел десетки пъти, като я отвявах на вятъра, не открих нито частица кост или друг примес."18
Тъй като белият прах и названието mfkzt са еднакво загадъчни и неопределими, а освен това изглеждат и твърде важни за древните египтяни, може би те са едно и също нещо. Но как би могъл прах да се определи като "камък" и как би могъл той да бъде ключ към отвъдно измерение? И още, каква е връзката с хляба и светлината?
На този етап от изследването в уравнението се намесва и друго ценно вещество, свързано с храма в Серабит - златото. На една от скалните плочи край входа на пещерата откриват изображение на Тутмос IV и богинята Хатор. Пред фараона са поставени два жертвени подноса, отрупани с лотосови цветове, а зад фараона един мъж носи коничен предмет, означен като "бял хляб". На друга стела е изобразено как зидарят Анкхиб дава в дар два конични самуна хляб на фараона. Подобни изображения се срещат навсякъде в храмовия комплекс. На една от най-красноречивите рисунки е изобразена богинята Хатор и фараона Аменхотеп III. Богинята носи на главата си кравешките рога със слънчевия диск между тях, държи огърлица в едната си ръка, докато с другата подава на фараона символа на живота и властта.19 Зад нея е пазителят на хазната Собекхотеп, който държи коничен самун "бял хляб". И което е важно, Собекхотеп е описан във всички надписи в храма като човека, който "поднася благородния Скъпоценен камък на Негово величество"20. След това се казва, че той е "истински царски приближен" и "Великият пазител на тайните на Династията на златото".
Макар че е трудно за обяснение, кралският ковчежник на ХVIII-та династия е изобразен как подарява конични предмети, описвани като "бял хляб", като същевременно е уважаван пазител на Династията на златото. Но според документите Петри не е открил никакво злато в храма Серабит в планината Хорив. Всъщност авторите от Египетското изследователско общество специално отбелязват в трудовете си, че няма никакво свидетелство в Синай да се е добивало злато, но това не доказва, че там никога не е носено злато. Също така има вероятност, ако някакво количество злато е съхранявано в храма в далечни епохи, то да е плячкосано от бедуини векове преди пристигането на Петри, както много гробници в Египет са ограбени вандалски и разрушени преди възникването на археологията.
Интересно в това отношение е, че древните египтяни не са ползвали названието Синай. Те наричали полуострова Биа и тогава парченцата от пъзела започват да се подреждат. Като помним, че храмът е посветен на богинята Хатор, а ковчежникът на Династията на златото е наречен "великият", можем да разгледаме една стела на помощник-ковчежника от Средното царство Си-Хатор, която се намира в Британския музей. Надписът на стелата разказва с думите на Си-Хатор: "Посетих Биа като дете; принудих великите да промиват злато."21 (Поставен е въпросителен знак след "промиват", който подсказва, че преводачите не са били напълно сигурни в значението на йероглифа или пък в онова, което великите правят със златото.)



Крайната цел

Въпреки факта, че златото не е традиционен продукт на Синай, има важни текстове за Синай и злато в Стария завет - събития, които специално са свързани с планината Хорив (Възвишението на Хадим). Нещо повече, в един от библейските разкази действително златото се свързва с някакъв загадъчен прах и освен това се споменава вода - не за промиване на златото, а за потапяне.
В Изход Мойсей и израилтяните са при планината Хорив, след като са прекосили Червено море. Мойсей се изкатерва на скалата, за да говори с Ел Шадаи - Господаря на планината (наречен по-късно Йехова), който го поучава, че оттук нататък той е техният бог и те не бива повече да правят от злато идоли и обожествявани образи.22 Междувременно в подножието на планината израилтяните губят търпение и решават, че Мойсей се е загубил, след като отсъства толкова дълго. Всички (очевидно хиляди) свалят златните си обеци и ги дават на Мойсеевия брат Арон. Без повече отлагане, той стопява украшенията и изработва златен телец, който ще служи за почитан идол през предстоящото им пътуване. Скоро след това Мойсей слиза от планината и изпадайки в ярост, като вижда събратята си да танцуват около идола, осъществява една изключителна трансформация. В Изход, 32:20, се казва: "И грабна телеца, който бяха направили, изгори го в огъня и стри на прах, па го сипа във водата и даде от нея да пият израилевите синове."
На практика това звучи повече като ритуал, отколкото като наказание, макар че последното зависи от начина, по който се разказва събитието. Арон преди това е стопил златото на огън, за да отлее фигурата на телеца, но действията на Мойсей са очевидно различни, защото при нагряване златото се топи, а не се превръща на прах. В Библия Септуагинта с по-големи подробности се разказва, че Мойсей "разрушава златото с огън", като се подразбира по-фрагментарен процес на нагряване и топене. В Oxford English Dictionary изразът "разрушава" се обяснява като "свеждам до нищо или до съвсем малки частици". Така че какъв е този процес, при който чрез огън се разрушава златото на прах? И защо Мойсей го е смесил с водата и е накарал последователите си да пият от нея? Отново в Септуагинта текстът се различава малко, но разликата е от голямо значение, защото се казва, че Мойсей е "посял" праха във водата. Така или иначе, това е показателно за объркването при превода на стелата на Си-Хатор, където са приели думата "промивам" за двусмисления йероглиф.
Тъй като загадъчните процеси, свързани със златото, носят алхимичен ореол, нека надникнем в трудовете на алхимика от ХVII в. Ириней Филалет. Този признат британски философ, уважаван от Исак Нютон, Робърт Бойл, Елиъс Ашмол и други негови съвременници, написва през 1667 г. труд, озаглавен "Разкритите тайни". В този трактат той обсъжда естеството на Философския камък, за който се смята, че може да превърне неблагородни метали в злато.23 Поставяйки въпроса директно, Филалет отбелязва, че самият камък е от злато и алхимично изкуство е да се усъвършенства процесът. Той заявява: "Нашият камък не е нищо друго, освен злато, преработено до най-голяма чистота и деликатна стабилност... Нашето злато, вече изгубило вулгарност, е крайната цел на Природата."
В друг трактат, озаглавен "Кратък наръчник на Небесния рубин"24, Филалет казва още: "Нарича се Камък по силата на своята стабилна природа. Той има способността успешно да устоява на огън, както всеки друг камък. По вид е злато, и то от най-чиста проба. Стабилен и огнеупорен като камък е, но на външен вид наподобява много фин прах."
В трудовете си Филалет описва, че златото е "преработено", дума, която е близка до "разрушено", както е в историята с Мойсей. И двете думи означават нещо да се раздроби на частици или в някаква редуцирана форма, удобна за физическо, умствено и химично усвояване. Както се твърди, в египетските документи mfkzt се идентифицира с камък. Подобно на философския камък на алхимиците, Мойсей разрушава Златния телец с огън и го превръща в прах. Храмът Хорив на Серабит ел Хадим е основан за Великата династия25 на фараоните - династиите от кралския Дом на златото, но никакво злато във форма на метал не е открито там - само запаси от загадъчен бял прах.
Що се отнася до Текстовете от пирамидите и споменаваното Поле на mfkzt като място за живот на фараоните в отвъдното, любопитно е да се отбележи, че самуните бял хляб са свързани и с бога-чакал Анубис. Той според преданията ръководи погребалните ритуали и превежда мъртвите в отвъдния свят. Наричат го Пазителя на тайната26 и в един барелеф от епохата на ХIХ-та династия в Абидос е изобразен седнал върху сандък, а фараонът го дарява с коничен самун бял хляб от скъпоценния материал. Пример за артефакти, открити в Серабит, които имат особено значение във връзка със Скъпоценния камък (mfkzt), са две дъговидни стели от епохата на фараоните от ХVIII-та династия Тутмос III и Аменхотеп III. На първата е изобразен Тутмос, който поднася коничен самун на бога Амон-Ра и надписът гласи: "Поднасяне на бял хляб, който може да му осигури живот." На втората е изобразен Аменхотеп, също поднасяйки коничен самун на бог Сопду, а надписът гласи: "Той даде златото като награда; устите се зарадваха." От тези находки става ясно, че хлябът от бял прах се смята за даряващ живот и че наистина е направен от злато.

[dragonn]

УСПОРЕДНО ИЗМЕРЕНИЕ

АРХИВИТЕ НА ХЪДЗЪН

Преди да продължим с хронологичното развитие на събитията през епохата на Новия завет, това е подходящ момент да разгледаме по-подробно феномена на „огнения камък”. Докато го правим, бихме могли да установим технологичната му актуалност днес и да разберем по-добре страховитото му действие във връзка с Ковчега и /electricus/ от древността.

В древна Месопотамия странният бял прах от злато и метали от платинената група се нарича: shem-an-an. В древен Египет се нарича mfkzt . Независимо от названието това е „възходящ огнен камък” Днес се идентифицира като високоспиново моноатомно вещество, което се означава с термина ОПМЕ (орбитално пренареден моноатомен елемент). Нека разгледаме скорошни и актуални факти в това отношение,като започнем с изключителната история как mfkzt е преоткрит и след това усъвършенстван през последните няколко десетилетия. Това е разказ за изобретателност, упоритост, разходи и постижения,но също така и за тъмната сянка на правителствената намеса.

Започва през 1976г. в едно място,което не би могло да е с по-подходящо название за откриването на Философския камък. Мястото е Финикс, Аризона, където живее Дейвид Хъдзън - богат производител на памук, трето поколение. Баща му е бил член на щатската комисия по земеделие и той е обработвал около 70 000 акра в долината Юма. Дейвид има дом с площ около 1500 кв.м, 40 служители, кредитна линия за 4 милиона долара в банката и се представя, като „Господин материалистът”. Но не е подозирал, че рутинното му съществуване с цел печалби скоро ще се промени изцяло от изнурителното алхимично търсене, което ще надделее всеки консервативен инстинкт, за да се появи един от най-предприемчивите пионери на нашето време.

Причина за трудностите при земеделието в Аризона е високото натриево съдържание в почвата, което предизвиква поява на черна трошлива кора на повърхността,която не пропуска вода. За да се пребори с тази естествена трудност, Дейвид използва тонове силно концентрирана серниста киселина, като инжектира по 30т. на акър. Следва обилно напояване, при което киселината и водата се разпенват и пяната разчупва алкалната кора до приемлива консистенция, която (с прибавен калциев карбонат за неутрализиране на киселината и запазване на хранителните минерали) в продължение на 2 години поддържа почвата подходяща за сеитба.

При анализиране на почвените съставки, които не са разтворени от киселината, едно вещество показва съвсем необикновено свойство. Изсушено на слънцето в Аризона(155 градуса C при 5%влажност), утайката се запалва с ярък бял пламък и изчезва напълно. След по-бавно изсушаване веществото е изпитано, като за анализа се смесва с олово. Презумпцията е, че когато се стопят, по-леките от оловото метали ще изплуват отгоре, докато по-тежките – не. Точно в този тест загадъчното вещество се оказва плътен, тежък метал, който потъва (като златото и среброто) на дъното на оловната сплав. Странното е, че метали като среброто и златото са ковки и могат да се изковат на съвсем тънки листове, но това вещество е различно и при удар с чук се натрошава, като стъкло. При анализа в производствена лаборатория се оказва, че то съдържа желязо, кварц и алуминий. Но очевидно не е точно така, защото веществото не се разтваря в сярна, азотна и солна киселина,както желязото и алуминият анихилират (губят се) при такива процедури.

Следващата стъпка на Дейвид Хъдзън е да наеме един изследовател от Корнелския университет, специалист по редки и скъпи елементи. Той обяснява, че в „Корнел” има апаратура, която би могла да анализира съвсем незначителни, близки до нулата примеси. Така, че загадъчното вещество ( за което се знае,че е рядък елемент) е подложено на скъпо струващ анализ и резултатите показват, че става дума за желязо, кварц и алуминий! Установява се, че има малко примеси, които влияят върху анализа, затова те са отстранени напълно,като 98% от първоначалния материал остава и бива изследван отново. Резултата е зашеметяващ. Нажеженото до бяло топче е налице и всички го виждат, но уредите не го регистрират, сякаш е „абсолютно нищо”.

Включват и специалист по спектроскопия в изследванията. Той е специализирал в Института по спектроскопия в Западна Германия и работи като старши технолог в една компания в Лос Анджелис, която произвежда спектроскопично оборудване. Той проектира спектроскопи, конструира ги, изпитва ги и ги използва. Със сигурност е точният човек за задачата.

При електродъговата спектроскопия пробата се поставя във въглеродна чаша,която е електрод,а другият електрод се спуска над чашата,до като се получи електроволтова дъга. При протичане на електрическия ток елементите на пробата се разпадат на йони,като излъчват специфичните си светлинни честоти,които се регистрират и разчитат. Въглеродния електрод изгаря при 5500 градуса по С за около 15 секунди, така че лабораториите трябва да ограничат времето за теста в тази граница. Проблемът е, че при анализа елементите се идентифицират по точката на кипене, като тези с най-ниските стойности се взимат най-напред. Следователно ограниченото по време протичане на електроволтовата дъга ограничава и обхвата на резултатите.

При това ограничение очевидно спектроскопистът не би могъл да е полезен със стандартната апаратура,т.е. 15 секунди не са достатъчни, за да достигне материалът точката на топене, дори температурата да е колкото на повърхността на слънцето. Тогава пробата е изпратена в Англия, в лабораторията „Харуел” за неутронно активиран анализ, но дори и там не могат да постигнат надеждно разчитане. Все пак в Съветската Академия на науките намират отговор. Руските учени обясняват, че за получаване на задоволителни резултати, е необходима електроволтова дъга с време на горене 300 секунди, т.е. 20 пъти повече от тези при устройствата, с които разполагат на Запад. За да се постигне необходимото време, процесът трябва да се извършва в среда на инертен газ, например Хелий или Аргон. Така се изключва достъпът на кислород до въглеродния електрод и той не изгаря. Остава единствено да се проучат подробностите и да се направи оборудването според руските спецификации. След това опитите се повтарят с нова проба.

Както се очаква, през първите 15 секунди се отчитат желязо, кварц и алуминий с малки следи от калций, натрий и титан. С отделянето на тези елементи отчитането спира и както при опита в Корнелския университет, 98-те% от пробата не показват нищо. Минават 20, 25, 30, 35, 40.....70 секунди-все още нищо. След това отново пробата оживява и регистрира наличие на Паладий. След още 20 секунди се появява наличие на Платина и след това (при достигане на съответна точка на кипене) следват Рутений, Родий, Иридий и Осмий на 220-та секунда. Става ясно, че малкото бяло зърно е изградено изцяло от елементи на платинената група, които при стандартните изпитания преди това не са регистрирани.

Германският спектроскопист Зигфрид все още работи в екипа и опитите продължават ( с многобройни аналитични вариации) две години и половина, като вече няма съмнение, че около 98% от дотогава неидентифицираното вещество са съставени от благородни метали в състояние, неразличимо в нормални условия. Най- богатите залежи на метали от платинената група се намират на около километър под земята в Южна Африка, където една тясна прослойка съдържа по 1/3 унция метали от платинената група на всеки тон. Откриват, че почвата на фермата във Финикс съдържа (макар и в неметална форма) 7500 пъти повече или удивителните 2400 унции на тон.

До този момент изследванията си остават почти незабелязани частни занимания, но става ясно, че официалните институции скоро ще наострят очи и уши. На световните пазари металите от платинената група се продават на необикновено високи цени, като Родия (който е с най-голям процент в земеделската почва) се продава за 3000 долара унцията. Очевидно нещо много важно е произлязло от Аризона и дори Дейвид Хъдзън няма представа къде ще го отведе то.

Следва продължение „Противопоставяне на гравитацията”

[dragonn]

Противопоставяне на гравитацията

След това на сцената се появява нов участник - специалист по системи за разделяне на метали от Университета в Айова. Той е консултант на фирмите „Моторола" и „Спери" и е работил с редки земни проби от повечето елементи в Периодичната таблица. След като си взима проби и работи над проекта три години, той накрая обявява, че субстанцията съдържа благородни метали във форма, абсолютно непозната за науката. И освен това потвърждава същите „унции на тон", както са получени при предишния спектроскопичен анализ до руската технология.

От 1983 до 1989 г. проучванията продължават с участието на доктор по химия, трима магистри химици и двама инженери, които са назначени на пълен работен ден. С помощта на Съветската академия на науката и на информация от Бюрото за стандартни мерки и теглилки в САЩ, като отправна точка те научават как да правят количествен и качествен анализ на всеки от загадъчните метали. Учените купуват благородни метали (злато, Родий, Осмий, Иридий и Рутений) от Джонсън Матю, изучават клъстерна химия и с най-усъвършенствано компютърно контролирано оборудване от „Дау Кемикал", изнамират начин да разкъсат всички химични връзки.

След това, Дейвид Хъдзън узнава, че изследователи от „Дженерал Електрик" се занимават със създаване на нова клетъчно-горивна технология, с приложение на Родий и Иридий. Той се свързва с тях и се среща със специалиста по каталитични процеси и екипа в Масачусетс. Те потвърждават, че са запознати с експлозиите бяла светлина и имат проблеми с материал, извлечен от Родиев-трихлорид, който просто не реагира при анализ. Молят за сравнителни проби от изследванията във Финикс и установяват, че не е необходимо да произвеждат клетъчното гориво от Родий и Иридий, тъй като могат да го получат направо в едноатомна форма. Сключено е предварително споразумение между страните и от „Дженерал Електрик" впоследствие основават отделна компания в Уолдъм, Масачусетс, за производство на горивни клетки.
Междувременно Дейвид Хъдзън е посъветван да патентова откритието си и през 1987 и 1988 г. той регистрира патенти за САЩ и за целия свят (общо 22 броя) за т.нар. ОПМЕ (орбитално пренаредени моноатомни елементи).

За да се изпълнят изискванията на патентите, са необходими още опити за осигуряване на специфични данни, свързани с тегла и мерки. Купена е машина за термо-гравиметричен анализ, с която се улеснява абсолютният атмосферен контрол на пробите при непрекъснато измерване на теглото по време на процеса. Пробата се нагрява с 1,2°С на минута и се охлажда с 2°С на минута. Изследователите откриват, че когато материалът се окислява, той увеличава теглото си до 102 % от първоначалното, а при редукция на водорода, теглото се увеличава до 103 %. Но най-голямата изненада настъпва, когато пробата променя първоначалния си матов цвят в познатия снежнобял цвят на яркото зърно и след това се превръща в прах. В този момент теглото на пробата пада рязко до 66 % от първоначалното. Къде обаче отиват останалите 44 %? При по нататъшно нагряване до 1160°С във вакуум ценното вещество се превръща в удивително прозрачно стъкло, а теглото се възстановява до първоначалните 100 % . На пръв поглед е невъзможно, но се повтаря неизменно отново и отново!

Напълно объркани, учените продължават изследванията си. Когато го нагряват и охлаждат многократно в инертна среда, процесът на охлаждане увеличава теглото на пробата до невероятните 400 % от първоначалното. Но когато пробата е отново нагрята, теглото й става по-малко от нищото — пада под нула. Когато се отстрани от съда, в който се провежда опитът, съдът тежи повече, отколкото с пробата в него и освен това е установено, че бялата проба има свойството да прехвърля безтегловността си върху средата, в която се намира. Дори съдът започва да левитира!

Съветват се с производителите на оборудването и те потвърждават, че установките работят напълно нормално с всички други вещества, които са тествани. Единственото изключение от всякакво правило е белият прах от Финикс. Той винаги намалява теглото си до 56 % от първоначалното, после го увеличава до 300—400 % при охлаждане и става безтегловен при повторно нагряване.

При консултация със специалисти от „Вариан Корпорейшън" в Калифорния, те споделят, че ако теглото се е губило при охлаждане, белият прах вероятно е свръх-проводник, но „при нагряване на материала не се знае какво се получава, нито какво става". Всъщност те не знаят, че през 1986 г. в Научната лаборатория на Ай Би Ем в Цюрих са открити именно високо-температурни свръх-проводници. Преди това се е приемало, че свръх-проводниците са стабилни само при ниски температури, постигани с втечнен хелий.

С волтметър и открити електроди, допрени до белия прах, трябва да се отчита електропроводимостта му, но никаква проводимост не е регистрирана. Все едно са измервали проводимостта на купчина талк. Свръх-проводникът действа твърде различно от обикновения проводник — той не допуска съществуване на електрически потенциал или магнитно поле в него. Съвършен изолатор е, когато действа като свръх-проводник, но е изключително чувствителен и към най-незначителни магнитни полета и реагира на неизмеримо малки магнитни сили (съвсем близки до нула).

[dragonn]

Свръх-проводници

Изглежда, че в свръх-проводниците съществува едно-честотна светлина, която се излъчва (подобно на течна светлина) със скорост, по-малка от звуковата. Тя има нулево магнитно поле и отблъсква както северния, така и южния магнитен полюс, но е в състояние да абсорбира голяма магнитна енергия, за да произвежда още по-силна светлина. Земното магнитно поле може да даде достатъчно енергия на свръх-проводника да левитира — и точно това става с привидно липсващите 44 % от теглото — материалът започва да левитира и затова не може да бъде регистриран правилно по скалите за отчет. Когато се отчита нулево или дори отрицателно тегло, свръх-проводимият материал е в състояние на пълна левитация. Освен това пробата е произвеждащ светлина светлинен рефлектор, затова става блестящо бяла. Когато светлината преминава в свръх-проводник, тя създава около него поле, което изключва всички външни магнитни полета. Наречено е Майснерово поле в чест на немския физик Валтер Майснер, който открил явлението през 1933 г. Именно то изключва влиянието на всички външни магнитни полета от пробата.

Магнитите, тъй като са отблъсквани, всъщност ще левитират над свръх-проводника. Свръх-проводникът не действа според стандартните закони на проводимостта, а чрез честотата на свойствената му светлина. Когато външни електрони се настроят на същата честота, той ги провежда. Когато два свръх-проводника на разстояние се свържат чрез Майснеровите си полета, те могат да действат като едно цяло и протича процес, наречен „квантова кохерентност". Електричеството (за разлика от свръх-проводниковия поток) трябва да се прояви чрез физически контакт. Дори самата светлина може да се предава между свръх-проводници.

Интересното при светлината е, че като най-възприемана реалност, тя не съществува в рамките на някаква конкретна сфера от пространството. Може да се види, че светлината изпълва дадено пространство, но все повече и повече (всъщност до безкрай) светлина може да се добавя в същото пространство и тя го прави все по-светло. По същия начин всякакво количество енергия може да се натрупва в свръх-проводника и да се прехвърля на всякакво разстояние чрез квантова вълна, която не изпитва ограниченията на времето и пространството.

Както заявява Дейвид Хъдзън в една от лекциите си по темата: „Буквално се задейства свръх-проводниковият ток чрез прилагане на магнитно поле. Свръх-проводникът откликва чрез вътрешен светлинен поток и създава по-мощно Майснерово поле около него. Можете да свалите магнита и да си отидете. Ако се върнете след 100 години, токът ще протича точно по същия начин, както в момента на излизането ви. Няма да намалее. Не среща никакво съпротивление. Това е перпетуум мобиле и ще действа винаги."

Веднага щом бившите учени от „Дженерал Електрик" стигнали до извода, че едноатомният свръх-проводник би могъл да задейства съвършената екологична горивна клетка, Хъдзън им предлага сделка да снабдява новооснованата им компания „Джайнър Инк" с готова суровина. Можем да си представим тревогата, породила се след разпространението на новината. Свъх-проводниковите горивни клетки биха се превърнали в съвършена алтернатива на замърсяването от двигателите с вътрешно горене, по суша, вода и въздух. Това е нещо, което всички бихме приветствали, и би трябвало да е решението в бъдеще. Но в краткосрочна перспектива какво би станало с могъщата нефтена промишленост, която крепи световната икономика? Тя естествено ще изпадне в колапс, а там са инвестирани твърде много могъщи интереси, за да се допусне такова бързо сриване.

През 1989 г, в момента на най-голям ентусиазъм и възбуда, Дейвид Хъдзън прави планове да построи голям завод за производство на ОГГМЕ. Същевременно започват постъпки в коридорите на индустриалната власт да се осуетят намеренията му, независимо от екологичните и здравните предимства за всички нас.

Именно на този етап някакъв загадъчен спонсор се обажда. Представяйки се за предприемчив благодетел, който иска да подкрепи проекта финансово, той уточнява някои аспекти на проучването, които никой, освен конкретният изследователски екип (чиито членове са подписали договор за конфиденциалност), не би могъл да знае. Никой, с изключение на Министерството на отбраната. Когато регистрира патентите си, Хъдзън е бил длъжен да даде информация на министерството, защото те заявяват, че неговата технология в областта на свръхпроводимостта е „от стратегическо значение за страната". Хъдзън наема частен детектив, който разкрива, че човекът е военен служител от военновъздушната база в Лангли, Вирджиния. По-нататъшните разследвания разкриват, че задачата му е да инвестира държавни средства от определена сметка в швейцарска банка, за да може Министерството на отбраната да участва като стратегически таен партньор в избрани дейности. Разбира се, Хъдзън отклонява предложението, но след това му казват, че никога няма да му се даде възможност да осъществи начинанието си в областта на свръхпроводимостта!

Откраднати атоми и континиумът пространство-време

На този етап, с помощта на канадска компания, е предвидено необходимите за започването на завода в Аризона 2,5 милиона долара да се осигурят от Legal& Сепегаl Аssurance grоир. Сделката се смята за сигурна и консултантът по благородни метали на групата в продължение на десет дни оценява докладите във Финикс и в „Дженерал Електрик". Но внезапно ситуацията се променя. Осигурителната компания иска много повече информация за изследванията, включително и такива, защитени от договора за конфиденциалност. Същевременно Дейвид е осведомен от правителствени източници, че изследванията за неутронна дифракция (изисквани за доказване на свръхпроводимостта на пробите му) ще бъдат умишлено забавени до три години. От този момент става ясно, че патентите му ще бъдат засегнати и той ще трябва да продължи да финансира проекта със собствени средства, особено след като не може да е сигурен, че външните инвеститори не са изпратени от правителството, за да получат достъп до конфиденциалната научна информация. Допълнително става очевидно, че единственият начин да защити патентите си във времето е да публикува част от информацията и да изнесе серия от лекции.

Вече споменахме бегло участието на Хал Путоф, директор на Института за съвременни проучвания в Остин, Тексас (вж. „Отвъд нулата"). Сега е моментът да се спрем по-подробно на него, тъй като именно на този етап от развитието на събитията Путоф се среща с Дейвид Хъдзън. С проучванията си за нулевата енергия и гравитацията като нулева флуктуационна сила, Путоф е установил, че когато материята започва да реагира в две направления (както става с пробите на Хъдзън), теоретично тя би трябвало да изгуби около 4/9 от гравитационното си тегло. Това е около 44 %, точно колкото е установено при експериментите с белия прах. Следователно Хъдзън може да потвърди теорията на Путоф експериментално, обяснявайки, че когато едноатомният прах премине в свръх-проводимо състояние, се отчита само 56 % от първоначалното му тегло. Освен това при нагряване може да достигне гравитационно привличане по-малко от нулевото, при което съдът, в който се намира пробата, тежи също по-малко, отколкото когато е празен. Тъй като гравитацията определя континиума пространство-време, Путоф стига до заключението, че прахът е „неустойчивият материал", който може да изкриви това измерение. Но, продължава разсъжденията си той, прахът mfkzt тогава ще резонира в друго измерение, при което ще стане напълно невидим. И отново Хъдзън потвърждава експериментално, че това е точно така — пробата наистина изчезва от полезрението, когато изчезне и теглото й.

Казаното дотук означава, че материалът не просто може да се премести извън зрителното възприятие, а че той буквално се транспонира в някакво алтернативно измерение - някакво пето измерение на континиума пространство-време. Доказателство за това е опитът да се разрови или събере накуп със шпатула пробата, докато е невидима, за да е разположена по друг начин, когато отново стане видима. Но не се получава и пробата се връща точно в същото положение и форма, както е видяна за последен път. Нищо не е преместено или разбъркано в невидимото й състояние, просто защото тя тогава не е там. Накратко, тя не е невидима, всъщност променя физическото си състояние и се транспонира в друго измерение. Путоф обяснява, че това може да се сравни с разликата между един самолет „Стелт", който е невидим за радарите и друг самолет, който изчезва в буквалния смисъл в друго измерение. Това следователно е свръх-проводимото измерение на „Орбитата на светлината" - Равнината на Shar-On, или както се нарича в надписите от египетската гробница Полето на mfkzt.

В началото на 90-те години на миналия век в научната преса изведнъж, сякаш изневиделица, започват да се появяват много редовно статии за „откраднатите атоми" и свръх-проводимостта. Институтът „Нилс Бор", Копенхагенският университет, Националната аргонова лаборатория към Министерството на енергетиката на САЩ в Чикаго, както и Националната лаборатория в Оук Ридж, Тенеси, единодушно потвърждават, че елементите, регистрирани в патентите на Хъдзън, съществуват в моноатомно високоспиново състояние. Научното наименование на явлението е „асиметрично деформирани високоспинови ядра". Те са свръх-проводници, защото високоспиновите атоми могат да пренасят енергията от един на друг без никаква загуба.

Изкривяването на континиума пространство-време също става предмет на особен интерес, довел до шокиращото съобщение в списанието Classikal and Quantum Gravity през май 1994 г. Авторът Мигел Алкубиер — мексикански учен математик, заявява: „Вече се знае, че е възможно да се променя зависимостта пространство-време по такъв начин, който ще позволи на космически кораб да пътува с произволно голяма скорост само чрез локално разтягане на континиума пространство-време зад кораба и обратно свиване пред него — движение, по-бързо от светлината, напомнящо телепортирането в научната фантастика."

След няколко месеца в American Scientist се появява друга сродна статия. В изследването си Майкъл Шпир доказва, че концепцията на Алкубиер не влиза в конфликт с теорията на Айнщайн, че никакъв материален предмет не може да се движи по-бързо от светлината. Шпир обяснява, че в режим на „телепортиране" всъщност комическият кораб не би се движил изобщо. Теоретичното ускорение би било огромно, но действителната степен на ускорението ще е нула. Това е форма на пътуване със скоростта на светлината, за което са необходими минимално време и гориво. Единствено необходимият отрязък от време и пространство трябва да се премести от пред кораба зад него с помощта на свиване и разтягане съответно. Но какво устройство е необходимо, за да се осъществи подобно нещо? В статията на Алкубиер се обяснява, че „ще е необходим неустойчив материал, за да се създаде изкривяване на времето и пространството". Научният редактор на британската Би Би Си Нюз д-р Дейвид Уайтхаус впоследствие съобщава, че „идеята се основава на концепцията на физиците, че пространството не е празно... Пространството има форма, която може да се деформира от материята... Космическият кораб ще остане в „изкривена капсула" между двете промени на пространството и времето".

И така, какъв е „неустойчивият материал", споменат от Алкубиер? Това е материал, чието гравитационно привличане е по-малко от нула. Щпир го описва като „материал със странното свойство да има отрицателна енергийна плътност, за разлика от обикновената материя (материалът, от който са направени хората, планетите и звездите) и която има положителна енергия". Необходимото устройство е действащ свръх-проводник и Хал Путоф вече е обяснил, че в това отношение mfkzt от Финикс е „неустойчив материал" със свойството да изкривява пространството и времето. Не е чудно, че правителствените институции не изпускат от погледа си Дейвид Хъдзън и подготовката му да снабдява изследователите на горивната клетка. И ако не са в състояние да придобият контролен дял и изгода чрез инвестиране, те са решени по един или друг начин да торпилират и провалят частното му начинание.

Освен патентите за металите от платинената група изобщо, Хъдзън има и патенти за удивителния феномен на високоспиновото злато. Тъй като стандартните в САЩ спектроскопски анализи не са достатъчни да регистрират метала във високоспиновото му състояние, отправена е молба към Националната аргонова лаборатория да докаже процеса, като получи белия прах от чисто злато. (Патентната служба изисква писмена клетвена декларация.) За тази цел ръководителят на звеното за керамика и свръхпроводимост в Лабораторията изпраща Дейвид при химик металург, който, в съответствие със спецификацията на Хъдзън, произвежда високоспинов бял прах от чисто злато. При анализа на получения материал обаче оборудването го разпознава като желязо, кварц и алуминий, точно Хъдзън е предупредил. Подписвайки необходимата клетвена декларация химикът включва и специална забележка, че (независимо от евентуални бъдещи тестове) той гарантира, че материалът е 100 % злато, тъй като е транспониран от чисто злато в поверената му лаборатория.

Вследствие на това карат Хъдзън да осъществи обратния процес и да превърне белия прах отново в злато. Все едно да накараш някого да направи ябълка от ябълков мармалад -на пръв поглед невъзможно. Първите опити са с катастрофален резултат, а скъпите електроди изгарят за по-малко от секунда. И което е по-лошо, появява се гама-лъчение, което разрушава лабораторното оборудване. Едва към края на 1995 г. трудностите са преодолени и „ябълката" е сътворена от „ябълковия мармалад". Оттам вече няма съмнение, че е възможно (както в древната металургична наука) да се получава злато от привидно не-златни изходни продукти.

От една първоначална проба, разпозната като желязо, кварц и алуминий, се получава слитък, регистриран при анализа като чисто злато. След векове на опити, грешки, безсилие и провали, Философският камък от древността най-сетне е открит наново.

[dragonn]

Съдният ден

От началото на проучванията си през 1995 г. Дейвид Хъдзън е изхарчил лични средства около 8,7 милиона долара и вече замисленият завод трябва да се строи. Основава се компанията ОПМЕ ООД, като дружество, което да развива проекта с редовен бюлетин за актуалния напредък, издаван от филиалната Фондация за духовна наука.
След като е закупен подходящ парцел и са получени съответните строителни разрешения, строителството и оборудването на предприятието започват.

Със събраните средства за строителството от членските вноски на фондацията, строителството напредва добре. Интересът към продуктите се разширява и през ноември 1996 г. е съобщено, че компанията ще разшири производството си в сферата на металните катализатори, металокерамиката и снабдяването с благородни метали за комерсиални цели.

Първият голям проблем възниква, когато инвеститорите се готвят да завършат електрическата инсталация на предприятието. Окръжният инспектор съобщава, че макар да е получено официално разрешение за електроснабдяването на обекта, налице е „зонов" проблем, чието разрешаване ще отнеме няколко месеца. Това отново е очевидно въпрос на категоризиране и в полученото съобщение се отбелязва: „Досега няма производство, подобно на бъдещото производство на завода, и то не попада в никаква държавна категория."

Без да се плаши и тъй като не желае да преименува продуктите си на „лекарства", „горива" или каквото и да било, Хъдзън решава да изчака месеците до включването в националната електрическа мрежа, като използва независим генератор. За лош късмет неизбежното произшествие настъпва скоро след това, през юни 1998 г., когато 4500 галона азотна киселина протича във второстепенен контейнер. Когато пристига екип на аварийната служба, те разпръскват пяна върху киселината вместо просто да разредят киселината с вода и в резултат червен облак газ озарява небето.

Дошъл е моментът за разплата и така постъпват служителите от Министерството на околната среда. Другите, които бързат да ги последват, са служителите от Администрацията за безопасна и здравословна среда на живот (АБЗСЖ) и Агенцията за защита на околната среда (АЗОС).

Независимо от факта, че разливът е бил вътрешен, ограничен и при последвалите тестове не е установена токсична утайка, Министерството за качеството на околната среда изисква цялото химическо оборудване да се демонтира и изнесе незабавно от завода. Освен това е наложена наказателна глоба в шест цифрен размер.

Дейвид Хъдзън, който боледува предишната година, постъпва в болница за сложна операция на байпас след сърдечен удар. По време на тези събития и в разрез с изискванията за строителна регулация са дадени разрешения за проектиране на жилища в непосредствена близост до площадката на завода. Десет години по-рано, когато се сблъсква с първите трудности, инсценирани от Министерството на отбраната, Дейвид Хъдзън е предупреден, че никога няма да му бъде позволено да завърши начинанието си в областта на свръхпроводимостта (вж. „Свръх-проводници") и очевидно сега е настъпил моментът на последния съд. Вече няма начин заводът да започне работа и макар съдебните спорове да се точат безполезно, през ноември 2000 г. Дейвид е принуден накрая да подпише и е „изпратен в небитието".

Такъв е трагичният край на едно велико пионерско дело, но научното откритие си остава. Проблемът е в това, че идеята сега се прокарва от онези, чиито интереси са далеч по-малко социално мотивирани. Сега е предопределено тя да се осъществи от играчите от висшата лига на ниво държавни министерства и корпорации. Следователно залозите са високи и пазарите на благородни метали преминават на нова платформа на стратегическо действие. След като нефтът започва да се превръща в гориво на вчерашния ден, бъдещи господари на света ще бъдат онези, които контролират запасите от злато и метали от платинената група. Това са материалите на бъдещото производство в един свят на свръх-проводникови технологии - антигравитационно царство на левитация, телепортиране, паралелни измерения и манипулация на времето и пространството. Но нека не се забравя в летописите на времето, че всичко е започнало с ентусиазма и упоритостта на един човек и една семейна ферма във Финикс, Аризона.

http://occultall.7.forumer.com/viewtopic.php?t=207

[bogoizbrania]

 Как философския камък създаде златото, фармацевтиката, философията и апостолството
Дълго време мислех, че заниманията с алхимия са някакво второстепенно занимание и приложение на някаква смахната средновековна философия за обясняване на света. Сега забелязах от един филм на хистори чанел за "философския камък", че теоретичната част е доста повърхностна, а се набляга на сигурността чрез кодирани и рисувани символи и образи и на връзките с богатите и силните на деня. Тази особеност разкрива истинския смисъл на "философския камък", явно така са наричали древния начин на приготвяне на амфетамини, а шифрованите рисунки са начин да се покажат "виденията" след надрусването. Неслучайно английския израз "to be stoned" съвпада с древното име на амфетамините, а дори и думата philosophy значи не толкова любов към мъдростта, а по-скоро пристрастяване към "виденията". Днес мнозина се удивляват, как тези древни алхимици са ползвали такива опасни вещества като живак, олово и дори арсеник, но те активно се ползват и в днешната фармацевтика. И в миналото и днес е ясно, че човек започне ли с хаповете или "философските камъчета" парите му бързо ще свършат и тогава, за да спре да се мъчи и най-вече да не досажда на фармацевта — алхимик, трябва да му се даде по-силна доза. Ето и как се е получавало злато, чрез пристрастяването на по-богато клиенти. Явно в миналото тази практика е имала социален ефект, за очистване на ненужните в обществото, днес пристрастените са предимно по-бедните, явно за ползу роду !
Ето защо дори и днес някои смат златото за „благороден метал”, даже и в Библията златото се тълкува като символ на царственост.
Не по-малко интересно е и каменното символизиране в НЗ, в СЗ той не се намира, освен в Данаил или в такива практични места като камъни на кладенци или хвърляне от небето. Истинското интересно символизиране е в апостол Петър, който се е казвал другояче, но самия Христос му променя името на "Петрос", което значело камъче. Такава дума наистина се среща на някои места с природни описания. Но избора на думата за камъче не е от строително архитектурни причини, а от други. Явно фалшификаторите са искали да свържат манипулиращата сила на "небесни видения" с хаповете. Апостолските църкви са основани не на Христово видение за свръхестествена вяра, а на видението породено от Амфетамини и метамфетамини. Сега разбирам, защо само малцина вярващи се обявяват срещу лекарствата, явно има причина много вярващи да подминават темата като миризлива курешка. Други места, където се споменава за камък ще се разгледа допълнително.