Политиката на хранатаХраната се превръща в нещо видимоТази фраза може и да звучи странно по отношение на нещо, с което хората се занимават поне по три пъти на ден,
но храната в Америка винаги е била повече или по-малко нещо невидимо – говорейки политически. Или поне така беше доскоро. До началото на 1970-те години, когато особено високата инфлация на цените на храната и множество книги, критикуващи индустриализираното земеделие, заплашваха да изпратят тази тема на върха на националния дневен ред, на американците не беше се налагало да мислят особено много за това откъде идва храната им, или какво причинява тя на планетата, техните тела и тяхното общество.
За повечето хора това е състояние на благодат. Американците харчат за храна по-малък процент от доходите си от всички други народи – по-малко от десет процента – и по-малка част от времето си в нейното приготвяне: само по 31 минути средно на ден, включително и почистването след това. Супермаркетите пращят от продукти, докарани от всички кътчета на планетата, един постоянен поток от нови хранителни продукти задръства рафтовете (17 000 нови такива всяка година), а в хладилните витрини човек открива „заместители на домашното ядене“ във всички мислими етнически варианти – неща, които не изискват от вас нищо повече от това да отворите пакета и да изчакате, докато микровълновата печка издрънка. Разглеждана на фона на дългия период от човешка история, в който доставянето на храна е доминирало не само ежедневието, но и икономическия и политически живот, липсата на грижи около храната, на която се радваме ние, изглежда почти като сбъдната мечта.
Мечтата, че вековният „проблем с храната“ е бил решен за повечето американци, е поддържана благодарение на огромното нарастване на производителността в американското селско стопанство след войната, станало възможно поради евтините изкопаеми горива (основна съставна част както при химическите торове, така и при пестицидите) и на промените в селскостопанската политика. Приканен от президента Никсън да се опита да намали цените на храната след като те са достигнали най-високите си стойности в началото на 1970-те, секретарят по селското стопанство Ърл Бътц променя правителствената политика към фермерите, измествайки нейния исторически фокус от поддържане на стабилни цени на селскостопанските продукти към увеличаване на всяка цена на добивите от само няколко подбрани селскостопански култури (преди всичко царевица и соя).
Политиката за достигане на ниски цени на храната проработва почти прекалено добре: цените на добивите падат рязко, принуждавайки фермерите да произвеждат все повече и повече, просто за да могат да покриват разходите си. Това води до огромна депресия във фермерския пояс[1] през 1980-те години, последвана от брутална вълна на уедряване. Най-важното в случая е, че цените на храните спадат, или поне цените на онези храни, които могат да бъдат произведени от царевица и соя: обработените храни, подсладени напитки и месо от добитък за угояване. (
Цените на пресните продукти се увеличават от 1980-те години насам).
На Вашингтон се удава да елиминира храната като политически въпрос – една цел, важна за повечето правителства поне от времето на Френската революция насам.Но макар че евтината храна е добра политика, в края на краищата се оказва, че тя е свързана със значителни скрити разходи – в областите на околната среда, здравеопазването, дори на самата култура – и тъй като през последните години стана невъзможно те да бъдат повече игнорирани, храната отново се завръща в центъра на публичното внимание. Започвайки в късните 1980 години, цяла серия от скандали, свързани с качеството на храната, отвориха очите на хората за начините, по които тяхната храна се произвежда, като всеки от тях отдръпваше малко по-широко завесата, прикриваща една система за производство на храна, променена до неузнаваемост. Когато през 1986 в Англия се появи така наречената болест на лудите крави, американците научиха, че кравите, които инак са тревопасни, са били редовно хранени с телата на други говеда; тази практика поддържа ниски цените на месото, но с риск да се предизвика една отвратителна болест, унищожаваща мозъка.
Смъртта на четири деца от щата Уошингтън през 1993, които бяха яли готови хамбургери, беше свързана с наличието на E.coli 0157:H7 – един мутирал щам на обикновени стомашни бактерии, за пръв път открити при говеда за угояване през 1982. Оттогава насам, повтарящите се появи на болести, предизвикани от храна, заразена с нови, устойчиви на антибиотици щамове от бактерии, хвърлиха обилна светлина върху късогледата практика на постоянно подаване на антибиотици на угоявания добитък, не за да бъдат лекувани болести, а просто за да се ускори растежа на животните и за се позволи на добитъка да устоява на нечистите и изключително стресови условия, при които той се отглежда в наши дни.
В светлината на тези скандали се появи цяла една поредица от книги, статии и филми, разглеждащи последиците от индустриалното производство на храни. Започвайки с неочаквания бестселър на Ерик Шлосер от 2001, Нацията на бързата храна и Политиката на храните на Марион Нестле през следващата година, журналистиката от последното десетилетие успя да направи ясни и разбираеми за всички връзките между методите на индустриалното производство на храни, селскостопанската политика, болестите, причинявани от храните, западането на съвместното семейно хранене като институция и – особено важно – повсеместното спадане на доходите,
започнало през 1970-те години.
Освен това, че изтеглиха жените в работната сила, спадащите заплати направиха бързата храна както евтина за произвеждане, така и добре дошла, ако не и неизбежна, опция за обеднелите и западащи семейства. Картината на хранителната икономика, представяна от Шлосер, прилича на една обърната с главата надолу версия на онази социална постройка, понякога обозначавана с името „Фордизъм“: вместо да плащат на работниците добре, така че да им позволят да си купуват колите, които произвеждат (както беше го правил Хенри Форд), компании като Уол-Март и Макдоналдс плащат на работниците си толкова зле, че те могат да си позволят единствено евтината, нискокачествена храна, която тези компании продават – създавайки по този начин една дяволска спирала, която тласка надолу както заплатите, така и качеството на храната.
Пришествието на бързата храна (и на евтината храна изобщо) по принцип субвенционира спадането на семейните доходи в Америка.Политиката на хранатаЕвтината храна се е превърнала в незаменима основа на модерната икономика. Но тя вече не е невидима, нито пък неоспорвана такава. Едно от най-интересните...
http://www.librev.com/index.php/component/content/article/30-discussion-culture/955-2010-06-30-21-21-44?lang=bg
