/Продължение/
***
Вероятно самият аз бях съобщил на *** някои данни, а други й бяха дадени. В резултат тя знаеше прекалено подробности за живота ми и познаваше моите най-съкровени мечти. Заигра по тая струна. Ще ми печата книгите, ще ми осигури да живея в къща вместо сегашната панелка и такива работи. Това вече донякъде повлия. Ето какво ми пишеше тя за моите книги: “Текстовете ти са направили впечатление! огроооомно! И ...Искат да ги срещна с Теб, Колобър! Питаха ме много неща - кой си, откъде, какво работиш. Дадох им малко, но Достатъчно. С Теб ще решим Кога и Как да те представя. И какво е полезно да знаят за теб.
До тук - добре! /Както казвал оня, който падал от 16-тия етаж, б. а./
Дадоха ти най-високата оценка: Литература от "второ ниво"!!! Съгласих се с тях и добавих: Да, така е! Невероятна е! И за мен, като пристрастна и човек `вътре` даже е ..."трето ниво"... И спрях тук. Споменах само, че това, което е прочел (а и в момента го препрочиташе!!!) е само нещо като `Въведение`. И ги "жегнах" с: Имам най-уникалното му творение , което е към 200 страници и се казва: Кръгове!!! ...Всички Ние сме ...в Тях!!!!
Утре по всяка вероятност ще имам Лична среща с човека от днешния разговор и ...евентуално със Собственик на Издателство!
Има и още нещо. То касае съдбата на книгите от `второ ниво`: най-често те отлежават с години!!! И рядко ги издават, защото с Пророчествата си винаги Объркват `нечии сметки`.
Твърдо вярвам, че твоите книги ще успея да изведа на бял свят! Ще обърна всички представи за Изобретателност, Търговски нюх, Хитрост и ... каквото още е нужно!!! Как точно ще стане ... Само Тангра знае! Стягам се за битка, Колобър! За нас!” Как да не повярва човек? Разбира се, накрая нищо не излезе от всичките обещания. Но не бе достатъчно, все още не вярвах безусловно и безрезервно и тя си го признаваше: “Къде е ...предела на силата ти, Елтимиръ боила Колобъръ? Изумена съм. Тотално.“ Доколкото мога да съдя, тогава извикаха подкрепление и се премина към последното действие от пиесата. И тя пак си го каза в прав текст: “Много работа ни чака. Аз съм готова. Ти - също. Достатъчно ли ти е: като ...начало на ...следваща Фаза? ” Де да знаех каква е тая “следваща фаза”…
***
Веднъж тя ми прати пощенски запис и ми написа, че иска да пийнем вино заедно, макар и през екрана на монитора. Ами да пийнем. И пийнахме… Те изглежда са знаели, че като пийна се променям напълно. Че вече не съм същият. /Вмъквам пояснението, че след употреба на алкохол човек стана по-малко податлив на машинните внушения, но по-податлив на внушенията, идващи от човек. Понякога едно и също средство може да ви осигури защита или да ви отнеме защитата. Зависи от случая. Това беше за хората, които ще поискат да почерпят от моя опит./ Усещах, че срещу мен стои някой много мощен маг /смея да го нарека по тоя начин и съзнавам какво пиша/, но беше твърде късно да противодействам. Искаше ми се да вярвам, че именно тя е Магът и вярвах.
- Вярваш ли ми?
- Вярвам ти.
- Повтори го. Кажи го още веднъж.
- Вярвам ти, вярвам ти, вярвам ти!
- Искаш ли?
- Искам!
- Повтори го!
И аз повтарях. Това вече бяха древни заклинания и именно те успяха да влязат в подсъзнанието ми. “Ти каза полунощ. Ето, сега е точно Полунощ. И аз ти казвам точно тези думи. Приемаш ли ги?” Аз бях напълно в техните ръце и те можеха да ме управляват както си искат. “Аз имам това, за което ти мечтаеш. И Знам, че то не е това, което е Ценно, когато Духът ти е Другаде.” Да, Духът ми беше Другаде. В света на моите мечти, без да осъзнавам, че този свят е илюзия, а не жива реалност: “Казах ти, че мечтая за обикновен човешки живот и за обикновено човешко щастие. Докосвал съм се до славата, без да бъда изкушен от нея. Славата не ме блазни. Нито пък властта. Сами по себе си тези неща нищо не значат. Дали не играя роля, предназначена за някой много по-голям? Предизвиквах битки и участвах в тях, за да запълня празнотата в душата си. Не ме е страх, изобщо не опира до страх и смелост. Добре, нека бъдат паралелни светове. Нашият свят не е добър. Може би пък другото ще е по-хубаво.”
Вече знам какво е да си зомби. Губиш критичното си мислене. Не вярваш на онова, което виждаш и чуваш, вярваш само на техните думи. Думите за теб са по-истински от действителността, регистрирана от сетивата ти. На всичко отгоре се чувстваш щастлив. Някакво блаженство, опиянение, от което не искаш да излезеш. Самият аз в писмо до нея го характеризирах така: “Съвсем определено не съм същият човек отпреди няколко месеца. Сега се питам щом оцелях след този непознат досега емоционален, умствен и всякакъв взрив, то на кого и защо е била нужна една такава проверка. И още се питам дали да анализирам случилото се или да се оставя на Магията да ме води. Хубаво ми е в тази магия. Невероятно хубаво ми е, че чак почвам да се плаша. Въпросът ми е напълно сериозен. Очаквам да ми отговориш ти - единствената, която може да ми отговори. По начин, избран само от теб. Като само ти умееш да го изразиш. Кажи ми - и аз ще приема твоите думи.“ Спомените ми от тоя период не са много ясни, обаче накрая се стигна до ситуация, при която почнах да вредя на семейството си. Ваня и Диди седнали да пият кафе с една колежка, *** ми написа, че Ваня е на София, за да се срещне с нейния съпруг, и аз взех, че изпотроших всичко, направих страшен погром. Защо мисля, че ми е било въздействано в тоя момент? Защото една от секциите падна върху мен и нищо ми нямаше. А огромната тежест би трябвало да ме убие. Моите се прибраха, видяха какво е станало и си отидоха на село, оставиха ме сам. Тогава седнах и се напих до безсъзнание. На сутринта лежа и си мисля: “Ангеле, как можа да повярваш?” И сам си отговорих: “Повярвах, защото много исках да повярвам.” Сякаш в един миг магията се разруши. Прогледнах, осъзнах се. В паметта ми изплуваха думите на Илия Минев и чак сега осъзнах какво са значели те: “Не вярвай, не страхувай, бори се!” Макар и нататък да не беше лесно, почнах да се измъквам от зъбите на психотрониката.
Почнах да се вземам в ръце. Предупредил бях, само че те не разбраха предупреждението ми: “В крайна сметка побеждава по-силният. А още никой не е казал какво е Сила. Какво значение има колко е силен Ахил, щом петата му е била открита?”
***
Ако не беше това нарушение в логическите връзки, не можех да не се досетя, че работите изобщо не са наред. Почина майката на ***, а тя цял ден ми писа писма. Кой ми е писал писмата, наистина ли ***? На Нова година си писахме до 1 часа през нощта. Цяла вечер си писахме, непрекъснато. Писмо след писмо, през няколко минути. Да, ама госпожа *** си има семейство, съпруг и две дъщери. Кой е стоял пред компютъра и ми е писал? Кой е бил този дежурен? И дали наистина *** не е група от петима души. Четирима изпълнители и един Водач? Тя твърде често е говорила за своя Водач. Веднъж ми прати своя снимка, на която бе прегърнала бебе. Писа ми, че това е детето на нейния брат. А после ми казва: “Теб ченгетата са те излъгали, че имам брат”. Понякога се усещах, че ми пишат различни хора, но аз вярвах на нейните думи, а не на своите усещания. Много интересна бе и датата, на която се бе регистрирала в сайта – 22 август. Една твърде особена дата в моя живот. Не се оправдавам, главната вина си е в мен, но и техните методи бяха прекалено изпипани и многостранни: НЛП, психотроника, чиста психология, алкохол и накрая древен окултизъм. Пък и срещу мен беше цяла една опитна и подготвена група.
Твърде вероятно е намесата на мага да е почнала още когато Йолов спря сайта. Тогава се случиха твърде странни неща. Сайтът ту спираше, ту тръгваше отново. Сякаш и на Йолов му е въздействано. Дали пък от това не се дължи омразата му към мен? Във всеки случай тогава още можех да мисля и да усещам. Само където продължавах да вярвам, че *** е добронамерена към мен: “Преди да започне всичко писах на Севар, че усещам приближаването на нещо толкова огромно, че се страхувам дали няма да надвиши моите сили. Тогава още не знаех, че то ще е свързано с Теб. А как, защо – това са въпроси, на които тепърва ще продължаваме да търсим отговорите. Дали това бе пръстът на Съдбата, дали бе Волята на Тангра или пък послужихме като опитни зайчета в нечий експеримент с неизвестна за нас цел…?” Да, експериментът бе започнал, но опитното зайче бях аз, а тя бе експериментаторът.
23 февруари 2005. Неочаквано срещнах на площада Б*. Зарадвах се. Не бяхме се виждали доста време, той беше на работа в Кипър. Седнахме да си поговорим. От разговора ме побиха тръпки. През месеците юни, юли и август, чак до 10 септември той е преживял подобие на онова, което аз преживях следващите три месеца. И са го оставили в деня, в който започнаха да се занимават с мен. Странно. Запомних името на кипърската емисарка – Тамара Тютченко, украинка от Крим. Същата го била питала дали знае за нашето Движение. Не знам доколко мога да се доверя на Б*. Вече почнах да се съмнявам във всекиго и във всичко. Според него се работи върху подобряване на отношенията ни с Русия. В което много не вярвам. Ние се обявихме за враг на Русия и Русия вече е наш враг. Народите и на двете страни не желаят враждата, само че кой пита народите. Съмнително ми изглежда и следващото негово твърдение – че се работело за единение между Дунавските, Волжките и Кавказки българи. Доверие май заслужава единствено твърдението на Тютченко /доколкото такава личност реално съществува, разбира се/, че през 2030 година България вече няма да я има, ако не се предприемат спешни и радикални мерки. В същото и аз съм убеден, само че не виждам кой ще предприеме тези спешни и радикални мерки. Точно обратно. Моето мнение е, че Тютченко иска да осуети евентуални такива мерки. Уговорихме си среща за следващия ден. Б* не дойде.
Година и половина по-късно научих, че Тютченко е реално съществуващо лице. Украинска еврейка, омъжена за кипърски евреин. Преди 1989 г. Службите са я разработвали, но сега имало заповед да я оставят на мира. И тя си праща нейните, въоръжени с апаратура групи съвсем спокойно. Както проф. Борис Золотов си праща неговите.
***
Психотрониката. Върнах се към текстовете на Воробьовски. Вече гледах на описанията с други очи. Бях преживял онова, за което досега само можех да прочета. Та в текстовете открих, по-точно преоткрих моето откритие, че в практиката съвременната технология се преплита с древните окултни методи. И въобще сякаш четях описание на моя случай. Какъв е смисълът, какъв е проклетият смисъл на цялата идиотска игра? Защо към мен, защо точно към мен са се насочили? Ами ако целта е да бъде унищожен целият интелектуален потенциал на българската нация? Да бъдат унищожени не набедените интелектуалци, а личностите, притежаващи реална интелектуална заплаха за враговете на България…
Чак късно пролетта, когато стана ясно, че Йолов е завел дело за обида срещу мен, Владо Попов ми донесе вкъщи досието на ***.
- Погледни само! Тая е толкова богата, колкото не можеш да си представиш. Тя се къпе в пари, разбери го. Мислиш ли, че ще се хване точно с теб? Ние я разработваме като агент на руското разузнаване. Тя е сред най-приближените на Золотов, а също работи с хората на Виссарион.
Не прочетох всичко, обаче сканирах нейната снимка. Поне е доказателство, че съм виждал досието. След време попитах Владо какво става с разработката.
- Чобанов ни извика с Румен на червената пътека и ни забрани не само да се занимаваме повече с тоя случай, но и да говорим за нея.
Оп-паааа! Нима самият шеф на контраразузнаването генерал Иван Чобанов прикрива чужди агенти? Май така излиза. Да не би и той нещо…?
***
Дали, че бе успяла да се докосне до най-съкровените струни на душата ми, дали по друга причина, но не намразих ***. Виждах в нея не палач, а жертва. Ето редове от някои нейни писма.
Трети април: “Мъчно ми е за Теб. Уморих се, Обич моя. Искам само да ме оставят на спокойствие с Теб. На кого му пречи, че вече просто те обичам?”
“Преди време - на 11 или 13.12.2004 г. бе в подобно състояние. Тогава`зачерта` Есхар. Мина малко време - само броени часове и призна пред мен,че за малко Вълкът се е спрял: да се поогледа, да прецени и да сподели с Небето и Гората болката си. Чух неистовия ти вой тогава и ме втресе. И се усетих Твоята Вълчица. И продължих да Те следвам.”
“Все едно. Знам Сценария и ... артистите , даже статистите ... съм преБроила. Знам и ...финалните реплики... веднъж вече ти ги писах ...сега няма смисъл.”
Понякога ми се струва, че е било нужно толкова малко, за да я разбера: “Аз нямам загубена ....битка! Както и ...живи врагове! ... Само приятелите ми ... ме напускат един по един.”
Ето как й отговарях.
“Не ми е до игри на думи. Нещата са прекалено сериозни. И няма никакво време. Съжалявам, че се оказахме от двете страни на барикадата, вината не е моя. Направих много, за да предотвратя това. Получи се лошо стечение на обстоятелствата. Няколко тъпи ченгета решиха да се доказват с цената на моя живот. Да си бяха намерили друга мишена. А ти може би не си имала право на избор, не знам. Обаче все си мисля, че можеше да бъде и другояче. Жалко, вече е прекалено късно. Поне сто пъти предупредих, че нямам намерение да угасна мирно и тихо като Илия Минев. Нямаше кой да ме чуе. Какво повече да направя? Да чакам послушно докато ми видят сметката? Тая няма да я бъде! Ще предизвикам максимални поражения, това поне го мога. Ако някой иска да ме спре, да ме убие бързо или да прекрати войната срещу мен. Не съм ти отправял обвинения, това не е обвинение, а само констатация. Ще бъде обвинение, ако кажа, че ти се стараеше да ме омайваш със сладки приказки, докато примката около врата ми се стягаше ден след ден. Е, стегна се достатъчно проклетата примка. Дотолкова, че да ми е трудно да дишам. Ти искаш да ме натикаш в една мисловна матрица, от която да не забелязвам какво се случва около мен. Да се превърна в безмълвен портрет, докато враговете ми си свършат работата. Разбира се, че работиш против мен съвместно със Службите. Резултатите от дейността ви е насочена към една и съща цел - моето унищожение и последващото преминаване монопола над моите текстове в недоброжелателни ръце. Само че над текстовете ми никой няма да има монопол.
***, отговори ми на един въпрос: кого от моите познати, стари и нови, с които ти поддържаше връзка не се обърна срещу мен? Кой от тези хора, с които ти контактуваше не се изпълни с омраза към мен? Чия мислиш, че е заслугата? Трябва да съм сляп и малоумен, за да не разбера. Ти ми нанесе толкова много поражения, колкото малко хора досега са успявали да ми нанесат. Твоите усилия доведоха до създаването на вакуум около мен, за да не остане нищо, на което да се опра. На тая тактика май му се казваше "Откъсване на Антей от Земята". Е, пооткъсна ме, но едното ми пръстче все още се опира на земната твърд.”
Тя продължаваше да настоява на своето. “Пак ще ти напиша: за по-малко от година от теб получих повече, отколкото за целия си живот, преди да Те срещна.”
Да, и затова направи и невъзможното, за да ме разделиш от семейството ми. Да ме лишиш от всичко, върху което се опираше моя живот до този момент. Нещо интересно. До 9 декември 2004 година по нейни сметки сме си разменили само на една от пощите към 1100 писма. Аз никога не съм водил статистика, не съм пресмятал броя на писмата. Пишехме си на 3 или 4 пощи. Всеки може да направи сметка за интензивността на кореспонденцията ни.
Из книгата на Юрий Воробьовски “Хора и нехора”: “Манипулаторът по НЛП е обучен да скрива своите мисли. Във всеки човек той вижда само обект за въздействие, обект на разработка, обект за използване и приспособяване. Той е способен грижливо и естествено да крие емоциите си, емоционално да имитира едни или други възгледи и убеждения, лъжливо да се присъединява към възгледите и убежденията на обкръжаващите го и към обекта на въздействие.” Не, *** *** не ме излъга като ми писа, че по професия е манипулатор на овце. Тя бе манипулаторът, аз се оказах в ролята на овцата.
