Геополитическият триъгълник Иран-САЩ-Русия
Джордж ФРИДМЪН*
Напоследък Агенция „Стратфор” публикува много материали за отношенията между Русия и Иран, като особено дискусии породи този за демонстрацията в подкрепа на бившия ирански президент аятолах Али Акбар Хашеми Рафсанджани (председател на т.нар. Съвет на експертите), по време на който демонстрантите издигаха лозунги „Смърт на Русия”. Тази демонстрация ни накара да погледнем по друг начин и на посещението на президента Махмуд Ахмадинеджад в Русия, осъществено само четири дни след оспорваните избори от 12 юни, т.е. когато Техеран беше разтърсен от масови протестни демонстрации на опозицията. Навремето се опитахме да обясним това негово решение с желанието да демонстрира на всички, че протестите въобще не го притесняват. Защо обаче, тълпата, подкрепяща Рафсанджани, крещеше „Смърт на Русия”? Какво толкова са направили руснаците, за да предизвикат толкова злобна реакция сред противниците на Ахмадинеджад? И, дали посещението на иранския президент действително е било толкова невинно, колкото изглеждаше преди няколко месеца?
Преразглеждане на всестранната оценка
В Агенция „Стратфор” сме свикнали да използваме т.нар. „всестранна оценка – един достатъчно обхватен модел, стремящ се да обясни поведението на всички участници в „играта”. Направената на тази основа всестранна оценка на Иран, включваше следните три ключови момента:
- Въпреки реториката, иранската ядрена програма си остава далеч от производството на действащо ядрено оръжие, макар изпитанията на подобно оръжие, след няколко години, да си остават доста вероятни;
- На практика, Иран е изолиран от международната общност, а отношението на големите държави към Техеран варират от откровена враждебност, до безразличие. И отново, ако оставим реториката настрана, това кара Иран да провежда предпазлива външна политика, с цел да избегне възможни провокации или вълна на враждебност;
- Русия се очертава като най-вероятния поддръжник на Иран, но Москва гледа да избегне прекалено тясното обвързване, поради опасенията си от американската реакция, страховете, че това може да хвърли разединената Европа отново в обятията на САЩ, както и, че Русия може да се окаже въвлечена във взривоопасна ситуация. Тоест, нашите анализатори смятаха, че руснаците ще се опитат да „ловят риба в мътна вода”, но няма да променят регионалния силов баланс.
И така, в продължение на три години, експертите на „Стратфор” се придържаха към гледна точка, която накратко бихме могли да опишем, като процес на сдържане на Иран. Тя ни помогна да прогнозираме, че нито САЩ, нито Израел ще дръзнат да нанесат удар срещу Иран, както и, че руснаците няма да снабдят Техеран със стратегически значими оръжия.
В крайна сметка обаче, т.нар. „всестранна оценка” е просто хипотеза, която следва постоянно да се проверява, въз основа на постъпващите нови данни. Тоест, нямаше как да игнорираме лозунгите „Смърт на Русия” и последното посещение на Ахмадинеджад в Москва.
Осъществявайки задълбочени проучвания в тази посока, можахме да се убедим, че Иран гъмжи от слухове за отношенията на Москва с Ахмадинеджад и с духовния водач на страната аятолах Али Хаменей. Разбира се, тези слухове не съдържаха кой знае колко полезна информация. Днес Иран се е превърнал в разсадник на слухове и всичките ни търсения се оказаха в задънена улица. От друга страна, ако Ахмадинеджад и Хаменей наистина си взаимодействат тясно с руснаците, нямаше как това да не породи множество слухове и неясноти. Интересно е обаче, че всички слухове съвпадаха в това, че Ахмадинеджад и Хаменей искат по-тесни отношения с Русия, но пък се разминаваха, когато ставаше дума за руската позиция. Някои твърдяха, че руснаците вече са помогнали на иранците, предоставяйки им различни разузнавателни сведения: от информация за израелските мрежи в Ливан до подробности за американските и британските планове за дестабилизиране на Иран, посредством т.нар. „зелена революция”, сходна с „цветните революции”, залели бившите съветски републики.
Не по-малко интересни се оказаха и сведенията, които получихме от руските си източници. Обикновено те са склонни да говорят повече, пък макар и само за да се опитат да объркат събеседника си (т.е. нас). Но, когато ги питахме, какво Москва мисли за Иран, те веднага млъкваха. И това мълчание беше показателно. По правило, източниците ни са склонни да излагат предположенията си по един или друг въпрос, по този обаче такива предположения нямаше. Всъщност, това всеобщо „дисциплинирано мълчание” показваше, че тези, които не разполагаха с данни по темата, предпочитаха въобще да не я засягат, а онези, които знаеха нещо, не бяха склонни да го споделят с нас. Разбира се, само по себе си, това не доказва нищо, но анализирайки заедно тези два фактора, стигнахме до извода, че трябва да почакаме, преди да дадем обобщаваща оценка на случващото се в Иран. Тоест, оказа се, че използваните досега методи вече не могат да се смятат за безспорни. Всичко, което ще изложа по-долу, следва да се разглежда в контекста на съвременната геополитическа система.
Потенциалната руска реакция на действията на Вашингтон
Както е известно, срещата на най-високо равнище Русия-САЩ, провела се непосредствено след президентските избори в Иран, не се оказа особено успешна. Опитът на американския президент Барак Обама да прокара разделителна линия между руския държавен глава Дмитрий Медведев и премиера Путин не даде резултат. Руснаците пък се интересуваха най-вече, дали Обама е склонен да промени политиката, провеждана от предшественика му Джордж Буш-младши, към страната и постсъветското пространство, като цяло. Като минимум, те биха искали американците да престанат да подкрепят прозападните тенденции в Грузия и Украйна.
Обама обаче не само че не се отказа от политиката на Буш, но и изпрати вицепрезидента на САЩ Джо Байдън на посещение в Украйна и Грузия с единствената цел за пореден път да потвърди нейната приемственост. Последва прословутото интервю на Байдън в “Уолстрийт джърнъл”, в което той, на практика, обяви, че, в дългосрочна перспектива, САЩ не бива да се безпокоят във връзка с Русия, тъй като нейните икономически и демографски проблеми значително ще ерозират мощта и. Изявленията на Байдън напълно се съгласуваха с решението за изпращането му в Украйна и Грузия, така че опитите на администрацията на Обама да ги дезавуират не изглеждаха особено убедителни. Поне за руснаците. Единственият извод, до който можеха да стигнат те, беше, че САЩ смятат Русия за маловажен „геополитически инвалид”.
Ако руснаците позволят на американците да навлязат на територията, която Москва смята за своя сфера на влияние, без да реагират, руските позиции в цялото постсъветско пространство ще се окажат „пробити”, и тъкмо на това разчитат във Вашингтон. Затова Москва предприе две важни стъпки за да не допусне подобно развитие. На първо място, в навечерието на първата годишнина от войната с Грузия, тя ескалира военното напрежение, променяйки позиция и реториката си, което накара грузинците да предупредят за възможен нов конфликт. На второ място, Кремъл засили стратегическия си натиск, увеличавайки въздушното си присъствие в близост до Великобритания и Аляска и, което е по-важно, изпращайки две подводници клас „Акула” към Източното крайбрежие на САЩ. Последното решение е особено интересно. По-показателно обаче е засилващото се напрежение в отношенията с Грузия, защото в тази зона руснаците разполагат с решаващо предимство и, ако поискат, могат лесно да предприемат действия против тази страна, която Байдън посети за да демонстрира американската подкрепа за правителството и.
Но дори и евентуално руско нападения срещу Грузия не би било решаващо. Чрез своя вицепрезидент, американците ясно заявиха, че Русия не бива да се приема насериозно и, че Вашингтон ще продължи да игнорира руските интереси в постсъветското пространство. С други думи, те открито застрашиха фундаменталните руски интереси. И руснаците трябваше да отговорят по някакъв начин, или мълчаливо да признаят, че анализът на Байдън по отношение на Русия е верен, което пък щеше да означава, че той би бил възприет така и от целия останал свят. Тоест, Обама се опита да притисне Москва в ъгъла.
Анализирайки ситуацията на геополитическата шахматна дъска, виждаме две точки, в които руснаците могат да навредят сериозно на американските интереси.
Първата е Германия. Ако Москва успее да откъсне Германия от западния (атлантическия) алианс, това би било крупномащабна геополитическо промяна. Кремъл разполага със сериозни лостове за влияние върху Берлин, тъй като германците са зависими от руския природен газ и през последните години двете страни работят за още по-тясното обвързване на своите икономики. Освен това, Обама тревожи германците не по-малко, отколкото Буш. Германските и американските интереси вече не са част от една мрежа, т.е. не съвпадат напълно. В същото време, Москва продължава усилено да ухажва германците, макар че стратегическата промяна в позицията на Германия през периода, интересуващ в момента руснаците, изглежда просто невероятна. В същото време, да не забравяме за поредната среща на държавните глави на двете държави в Сочи, през август 2009 (втората в рамките на само два месеца).
Другата точка, където руснаците могат да навредят силно на американците, е Иран. Един изолиран Иран не е повод за безпокойство. Иран, поддържащ стабилни партньорски отношения с Русия обаче, е съвсем друго нещо. Защото при подобно развитие ще се окаже не само, че санкциите срещу Техеран са съвършено безсмислени, а и, че Иран може да изправи САЩ пред много сериозни стратегически проблеми, да не говорим, че на възможностите за евентуални въздушни удари срещу ядрените обекти на тази страна, ще бъде сложен кръст.
Ормузкият пролив: истинският „ядрен вариант” на Иран
Всъщност, истинският „ядрен вариант” на Иран няма нищо общо с ядреното оръжие. Той включва минирането на Ормузкия пролив и тесните канали за навигация, от които се състои Персийският залив. През 80-те години, когато Иран воюваше с Ирак, и двете страни атакуваха петролните танкери в Залива. Това пък провокираше хаос на петролния пазар и в застрахователния бизнес.
Ако иранците успеят да минират тази зона, вредата, която ще нанесат на 40% от световните петролни потоци ще бъде незабавна и значителна. Като най-отвратителната част от „уравнението” ще стане осъзнаването на факта, че в една подобна война е много трудно да се предвиди, кога ще бъдат разминирани всички минни полета. Именно рискът, а не самите взривове, карат застрахователните компании да анулират застраховките на изключително скъпите танкери и техните товари. А, както е известно, тъкмо застраховането дава възможност за осъществяването на непрекъснати петролни доставки.
Колко точно мини ще успеят да поставят иранците, преди това да стане ясно и да провокира съответната американска реакция, зависи от твърде много фактори, но е налице реална възможност, че Иран ще успее да заложи голям брой мини, включително модерните неконтактни мини, чието разминиране изисква повече време и усилия. Оценките и разчетите на минотърсачите, които обикновено са много по-ниски от тези на застрахователните компании, ще зависят от няколко фактора, до които ние нямаме достъп. Има възможност обаче, проливът да бъде затворен за супертанкерите за значителен период от време. Ефектът от подобно развитие върху цените на петрола, ще бъде много сериозен и никак не е трудно да си представим, че всичко това може да сложи край на възстановяването на световната икономика от кризата.
Впрочем, Иран със сигурност не би искал такова развитие. Икономическият спад сериозно ще повлияе на Техеран (макар че Иран е износител на суров петрол, той е принуден да внася значителни количества бензин), а минирането на пролива ще сближи позициите на европейци и американци и то на антииранска основа. Тоест, икономическите и военни последици от подобно решение ще бъдат много тежки. Въпреки това, именно тази е заплахата, която най-много тревожи американските и израелските военни, анализиращи вариантите за въздушна атака срещу иранските ядрени обекти. По крайбрежието на страната има хиляди малки корабчета и ответният ирански удар след подобна атака ще бъде използването им за минирането на Персийския залив, а вероятно и за осъществяването на самоубийствени нападения.
Тук е мястото да отбележим, че всяко решение да бъдат атакувани ядрените обекти на Иран, трябва да се предшества от опит за неутрализиране на иранските възможности за миниране на Залива, както и на многобройните батареи с противокорабни ракети, разположени по крайбрежието. Тази последователност няма как да се избегне, затова можем да предположим, че в момента, когато започнат бомбардировките на ядрените обекти, ще бъде наредено да започне минирането на Залива, като то протече максимално бързо. Тоест, ако още в началото бъдат атакувани и други обекти в Иран, това ще усложни ликвидирането на иранските възможности за миниране, тъй като иранските корабчета ще се пръснат из целия Персийски залив, залагайки мини, където им попадне, като сред тях ще има безброй моторници, натоварени с по една или две мини, които, на практика, няма как да бъдат ударени от въздуха. Между другото, именно това е и основната причина, поради която Израел не може сам да атакува иранските ядрени обекти, тъй като рискува да бъде обвинен, че едностранно е предизвикал катастрофален недостиг на петрол в света. Единствено американците разполагат с ресурси за да предотвратят, поне отчасти, подобна иранска реакция, тъй като само те са в състояние да гарантират корабоплаването в Залива след началото на въздушните атаки срещу Иран. Всичко това доказва, че нападението срещу иранските ядрени обекти ще бъде много по-сложна операция, която със сигурност няма да се изчерпва с внезапен въздушен удар, нанесен в рамките на само един ден.
САЩ просто не могат да позволят на иранците да минират Залива. На свой ред, иранците не могат да позволят на САЩ да унищожат превантивно капацитета им да осъществят това миниране. Тоест, налице е силов баланс, ограничаващ и двете страни. Ако Иран предприеме някакви действия, американската реакция ще бъде изключително сурова. Но, ако САЩ предприемат конкретни действия за неутрализацията на Иран, иранците ще трябва да действат изключително бързо. И за двете страни, рисковете и заплахите за фундаменталните им интереси са прекалено големи. Затова и Иран, и САЩ, поне до този момент, правеха всичко възможно за да избегнат този реален „ядрен вариант”.
/следва продължение/
