Още през II век след Христа, въпреки жестоките преследвания новата религия неудържимо нахлува в Римската империя и завладява широки слоеве от нейното население. Падането на Римската империя не поколебава устоите на трайно формиралата се християнска общност. Запазват се структурите на християнските общини, както и тяхното влияние. Във Византия християнството също е завоювало солидни позиции, макар и да остава под силната зависимост от императорската власт. Съперничеството между Източната и Западна църква за сфери на влияние, както и сериозните догматически, канонически и обредни различия довеждат до разделение между тях. През 1054 г. двете църкви се разделят на “римо-католическа” и “гръко-католическа”. Източната църква си е приписала името “православна”, т. е. правоверна.
РАВНИЩА НА РЕЛИГИОЗНО СЪЗНАНИЕ
Следва да имаме предвид качествените различия на четири основни типа религиозно съзнание, които значително се разминават, дори противоречат както по съдържание, така и по практическа реализация.
Автентични религиозни документи. Това са писмените паметници, свързани със създаването на същинското религиозно учение и изначалната верска общност, положила основите на произтичащите от мистичното откровение практики. За християнството такива паметници са Стария и Новия Завет, съставящи Светото писание – Библия.
Църковна практика. С възникването си църквата се превръща в социален институт с политически, икономически и идеологически интереси, а нейните действия могат да се разминават принципиално с автентичното религиозно учение. Освен това, религиозните лица често видоизменят основите на самото учение. Затова имаме католицизъм, православие, протестантизъм с различни свои вътрешни направления религиозни крила и секти.
Масово съзнание. Това е религията във всекидневието на лаиците, разбирана пределно опростено и елементарно, обвързваща вярата и практическия живот. На това равнища често се сблъскваме с примитивни вярвания, остатъци от древни митове, предания и легенди от езически произход, суеверия и “битов” мистицизъм, магически и окултни вярвания, както и художествени нецензурирана думаогии.
Теология и религиозна философия. Най-интересната за нас форма, в която се проявява едно или друго религиозно учение това е тълкуване чрез понятийния апарат на философията и теологическата наука. Наред с произведенията, създавани във вътрешния кръг на църковните организации, заслужава внимание и философската книжнина, посветена на въпросите на религията в светски среди. С течение на времето светската религиозна философия придобива собствен авторитет и значимост.
Вярата като способност за екзистенциално постигане на пълнотата на битието е плодотворно чувство, съпроводена с интелектуална интуиция, усещане за висша стойност, проясняване.
Това е възстановяването на връзката между човека и Бога чрез усвояване на духовната култура и нейното генериране в нов контекст.
Големият английски историк изказва една теза, която е трудно да бъде отхвърлена: Тойнби; "Историята на една цивилизация е история на нейната религия". Ще подчертаем, че този извод в пълна мяра може да бъде отнесен както към геополитическите реалности и социокултурната динамика, така и към считаната за непристъпна, недосегаема за масови практики и институционално инспирирани мисловни конструкции сфера на чистата духовност.
Всъщност, нормално явление е пророците да споделят видения и мистични внушения, които масовото всекидневно съзнание не възприема, а теолозите да създават концепции абстрактни и неразбираеми от гледна точка на рутинното отправяне на култа, макар впоследствие да се превръщат в откровение и канон. Дори текстовете на Стария и Новия завет често представляват представляват енигма за дипломирани специалисти. Поради това, когато говорим за такава фундаментална субстанция на културата каквато е религията, ние сме задължени да се абстрахираме от конкретните форми на социална динамика /от институционалните прояви до структурите, свързани с отправянето на култа, йерархиите, стратификацията и комуникативните действия/ и да се потопим в интелектуалното съдържание на сакралното послание. Тогава пред нас могат да се открият хоризонти, невидими от позицията на конкретна епоха, а духовната реализация на свещеното да се появи в автентичния си облик, извън времето и социалните реалии.
ОСНОВНИ ИДЕИ НА ХРИСТИЯНСТВОТО
Бог е същност и висш смисъл на съществуването. В християнската теология Бог се разглежда като дълбока основа на съществуващите неща, като принцип на тяхното битие, като висша закономерност, която ги обединява в единство. Идеята за Бога съдържа в себе си необходимата житейска предпоставка, че светът има свой смисъл, така както и индивидуалното човешко съществуване притежава самоценност. Метафизическата гаранция за един такъв “вселенски” смисъл представлява желаният извод, че човешката природа, животът, духовността ограничени от нищожните размери на отделния живот и превратностите на съдбата притежават абсолютно, вечно и пространствено безкрайно битие, ненакърнимо от което и да е конкретно събитие. Бог е онтологическото обоснование за битието на ценностите – т. е. за универсалното значение на такива нужни за хората феномени като “любов”,“красота” “свобода”, “добро” и т. н. Затова той задължително обладава такива характеристики на битието като всемогъщество и съвършенство.
Трансцендентност на Бога. Бог е отвъден по отношение на достъпните за нас реалности, несъизмерим с процесите и явленията в нашия свят, извън нашето пространство и време. Ако се говори за “неговите действия”, всъщност се имат предвид причини за събитията, произхождащи от същността, принципа, закономерността, по която е устроен светът, а не някакви непосредствени намеси. Това е представата за един Бог, който е самодостатъчен по своята природа и олицетворява ценността на всяко съществуване. Той е свещен доколкото значението на факта, че ние съществуваме, е огромно. Не случайно на въпроса на Мойсей, кой е той, Бог Яхве отговаря: “Аз съм този, който съм”. Бог е безусловен, намира се свръх разума, свръх всякакво познание и не зависи по никакъв начин от определено мисловно или познавателно съдържание. В това се състои онтологическата интерпретация на идеята за Бога: Той се намира отвъд каквито и да е конкретни условия, недостъпен за индивидуален или социален опит, достижим единствено чрез откровение и интуитивно психотехническо съзерцание.
Светът е сътворен от Бога. В съзвучие с духа на Светото писание и в отличие от космоцентричните философски и религиозни доктрини, определящи Вселената като Бог и нейното съществуване като вечност, християнските философи формулират една теоцентрична концепция, съгласно която божественото битие, бидейки вечно и неограничено, е породило света и историческото време. Според Августин, съществуването на света е само по себе си ценност, свидетелствуваща за висше добро, за наличие на субстанция, която е не само цялостна, разумна и креативна, а добра: “Защото да получиш форма е благо” /.”За истинската религия”/ . Творението е благост, този свят не е възникнал безсмислено, а е акт на любов. Приобщаването към това космическо добро е реална ценност за човека. Следователно, моралните ценности имат гарантирано свръх-битие, независимо от промените в света.
Сътвореният свят има начало и край. Изключително важен момент в християнската философия представлява нейната историчност. След като този вят и самото време са сътворени, те имат и своя край, носейки своя смисъл, своето предначертание. Христос умира заради греховете ни само един път и това няма да се повтори, така както няма да се повтори нито един изживян вече живот. Във времето се налага винаги нещо ново, нещо неповторимо. Тази линия на движение не е непрекъсната, доколкото божественото битие се реализира чрез свои същностни прояви в историята на човечеството, маркирайки възловите моменти в свещената история. Краят на света, както и краят на човека означават, че съществуването има своя смисъл във вечността, в истинското битие на Бога.
Душата е безсмъртна. След като душата, интелектът и духът имат за основател – тялото, техните същностни елементи остават недосегаеми. За християнството това означава не само огромното уважение към живота, душата, интелекта и духовността, но и свободата на човешката воля – никакви материални обстоятелства не могат да предопределят нашия свободен избор. Безсмъртието на душата носи значението за висш характер на моралната санкция: никакво земно наказание не е съизмеримо с това след смъртта.
Бог е вътре в нас. Търсим Бога и го намираме, защото той е вътре в нас. Във философията това се нарича иманентност на Бога. Той е просто в нас, само че ние не сме в състояние да го намерим. В това е смисълът на Христовата мисия, в това е могъщото послание на неговата кръстна смърт и Възкресението Бог е в нас, душата ни е безсмъртна и свободна, затова ние носим отговорност пред битието.
Рационалистични идеи за Бога. Такава доктрина представлява деизмът, ролята на бога единствено в контекста на физическия свят и единствено в първичния тласък, задвижил описаната от физиците механична схема. Имаща за цел да примири науката и религията, тази концепция /споделяна и от И. Нютон/ всъщност накърнява и едната и другата, доколкото приписва на физическото движение външен първоизточник, а от друга страна – превръща Вселената в “часовников механизъм”, а божествената субстанция в обикновен дразнител. Опитът на Декарт да разбере Бога в духа на онтологическото доказателство на А. Кентърбърийски превръща Бога в една от идеите на разума, в продукт на рационалното мислене. Хегел пък профанизира идеята за божественото битие, възприемайки го като законодател на логическите правила и оператор на една вселенска логическа машина.
Бог е любов. Особено внимание заслужава интерпретация, основана върху една от централните идеи в автентичното християнство, изложена в Евангелие от Йоан. Без любов, човекът е окаян в собственото си съществуване и само чрез Божията любов може да спаси душата си в един изпълнен със страдание свят. Според Лев Шестов божествената реалност представлява изкупление за човешките мъки в един абсурден и изпълнен с жестока безнадеждност свят. Според К. Ясперс мислимостта на Бога става пример за всяко същностно философствуване, което не придава на битието сигурността на знанието, а му дава свободата на избор като “поставя ударението върху любовта в света”. Така теоретичната метафизика преоткрива един висш принцип на същинското християнство.
Проблемът за теодицеята /оправданието на Бога/. Това е един класически парадокс на християнската философия: щом в света има толкова зло, това значи, че Бог или не е всемогъщ /не може да спре злото, или не е добър /не иска да го спре/. Едно от обясненията на този парадокс дава Тома Аквински: “... съвършенството на Вселената изисква да има и някои неща, които да отстъпват от своята благост. В това е и същността на злото.” Според Н. Бердяев, Бог е добър, но е изправен пред “ бездънната, безосновна свобода на човека”, имаща начало преди Бога. Смисълът на божественото битие се състои в индивидуалната свобода на всеки човек. За да постигне доброто, благодатта и спасението, той трябва да се изправи пред лицето на злото, греха, престъплението. Едва тогава неговият избор ще има стойност.
